В кутийката ми – пак домашните цигари.
Бутилката ми – пълна с алкохол менте.
Облечен с дънки втора употреба, стари.
Вечерята – консерва пак ще се яде.
Блусарско все ми е, че ме боли живота...
Минавам в обществото за пропаднал тип.
Години вече как я карам безработен.
Обаче си мечтая, фантазирам клип...
Да си поет, направо си е диагназа...
Да бъдеш луд, но някой да те разбере.
За мен стихът е нужната поредна доза,
с която да се чувствам малко по-добре.
Защото абстиненцията от живота
ме мъчи и съм в криза като наркоман.
Страхувам се едно добро да не изпортя,
че несполуките подписват се с „Върбан”.
А другите натрупват сметище в страната
от тая псевдодемокрация, провал.
Отдавна тука загрубяла е играта
и няма изглед за промяна в тоя хал.
С надежда, вяра ли душата да лекуваш,
когато даже те са дефицит!
Щом тука всичко се продава и купува,
ще сложа любовта пред себе си за щит.
Защото искам тя да бъде мойто име
и тя от мене да направи нов човек!
От тая абстиненция така боли ме,
че взимам я за първи – и последен лек!