автор: diva_voda

(приказка на ЖИВ български, посветена на един много специален дядо и неговата внучка)

ИзгреЯло ми ясното слънце; изгреЯло, засмяло се.
Па ми отворило топли скути - да си прегърне земята -
земята и планината и в планината - селОто.
Току ми гледа ясното слънце, току ми гледа, па ми се чуди -
насред селОто - облак темен; облак темен в дедови двори -
сам дедо седи, тъгува.
Па ми го пита ясното слънце:
- Оти бе, дедо, седиш - тъгуваш? Яз съм изгряло, изгряло - засмяло,
ти тъжен седиш темен облак да чуваш?

Отговаря му сам дедо:
- Сполай ти, слънце, че си изгреЯло, че си изгреЯло - сладко засмяло!
Тебе ти, слънце на душа леко; от тебе е, слънце, тъгата далеко.
А мене ми нема златно герданче, златно герданче на дедова шия.

Чудом се чуди ясното слънце - що ще герданче на дедова шия!?
Пък си на дедо пак проговаря:
- Ой тебе, дедо, дедо Илия, що ще герданче на дедова шия?

Тихо му дума дедо Илия:
- Мене ми нема златно герданче, златно герданче - ръцете на Анчето.