Болу, Турция, 7 години по-рано.
Той вършеше всичко, което тя някога обичаше. Ставаше в ранни зори, разтваряше прозорците широко, вдъхваше аромата на борове и гледаше дълго скалите отсреща; пускаше мъглата в стаята и дори се научи да пие кафе – черно, силно и чисто. Бе купил тази къща година след като я загуби и едва се бе отърсил от болката и страданието. Тя искаше дом. Не просто дом, искаше жив дом. Месеци му отне да го открие. Намираше се в самото сърце на гората, в най-непроходимите и пространства – малка дървена барака, обточена с жив трънлив плет с който се бори дни наред и накрая се отказа. Колкото повече сечеше, толкова по израстваше. Изсече дъски и скова малка крива стълба нагоре към клонака на един превит див орех, подпря я с подпори и въжета, скова площадка и хвърли на пода и няколко големи възглавници. Изви заслон от клони, покри го с брезент и овеси отвътре две вълнени пашмини – многофункционални кюрдски шалове, които успешно служеха за постелка, завивка, завеса или покривка и седна да подиша онова, което тя наричаше Доа. На снимката в рамка, закрепена несигурно върху импровизираната стена косата и бе красиво вдигната с един такъв шал, а забодената отстрани пеперудена фиба трепкаше с крилца дори през разстоянието на времето, обектива и фикса, уловил широката и усмивка. Болеше го само като я гледаше. Болеше го неистово и едва успяваше да задуши желанието да протегне треперещи пръсти, да разкъса парчето хартия там, където ленената риза оголваше рамото и и да я стисне за тънката шия до задушаване. Мери. Мери, Мери... Мери. От Мерием. Измисли го сама, след края на третата им екскурзия до Европа. Бяха заровили глави под кривата зидана мивка в кухнята на наетата къщичка на брега в едно рибарско селце в Южна Италия, гледаха как ръждивия кран капе и мокри грапавата циментова настилка, спуска се на вадичка към центъра на стаята и образува локва, в която постоянно мокреха чорапите си. Мери се смееше с глас, търкаляше се по гръб като коте и повтаряше, че вече не иска да бъде туркиня. После изписваше с големи тебеширени букви по зида отвън „Мери” и го караше да повтаря новото и име до премаляване, бутайки в устата му с лепкави пръсти сочни смокини и грозде. От летуването в Италия му остана един прокъсан хамак. Пискюлите бяха изпоцапани с разноцветен лак за нокти, платнището бе протрито от ползване и имаше дупчици, прогорени с цигара във формата на маргаритка. Завърза го за два борови ствола под къщичката на дървото и метна отгоре му вестници със стара дата. „Нюз”, "Кориере де ла сера", „Хюрриет”. Последният бе от заранта, когато тя го напусна. На първа страница имаше черно-бяла снимка на криза, стиснала за гърлото известен турски артист, изживяващ банкрут след пореден развод. Импулсивно бръкна в джоба си за пакета цигари. Навик. Беше ги отказал когато напусна света.
Мери беше от Люлебургас. Китно Тракийско градче с повече златарски ателиета и фабрики за брашно и олио от където и да било другаде в Турция. Никнеха като трева за седмица – две, разноцветни и изпъстрени с реклами между широките слънчогледови ниви и едва успяваше да запамети имената им за да отчете пред нея заинтересованост. Мери не обичаше родния си край но говореше за градчето пламенно и с носталгия, пред която всеки би свел поглед. Казваше, че е помакиня, от Селяник. Гордееше се с българския си произход и изтъкваше няколкото заучени помашки думи чието значение не знаеше. На 18 бе избягала с един помак и когато я срещна бе щастливо омъжена вече два месеца. Изглеждаше главозамайващо. По фините и рамене се спускаха портокалови букли, които наричаше масури, заиграваха щом се разсмее и разкриваха пищната и бяла гръд, оскъдно покрита с дантелка или ивичка потник, оставен там само за благоприличие. Смееше се и казваше: „Искам всички да ме гледат! Аз съм красива и се нуждая от мъжки и женски погледи.” После смотаваше накратко, че съпругът е извън града за седмица и до зори обикаляше с него крайградските капанчета и ресторанти, палеше автомобила му и поемаше към призрачния Сароз, скрит в диплите на Кешанските гъсти гори или завързваше на главата си пъстър шал и го молеше да я отведе надалеч от тук, някъде отвъд Истанбул, където да може да се почувства турист. И той изпълняваше. Изпълняваше безмълвно, влюбен в дивата и красота и изкусителната лудост в очите и. Скоро след запознанството си с нея напусна работа. Премести се да живее в Гелиболу защото тя харесваше брега на Мраморно море и живееше в очакване, броеше дните до заминаването на съпруга и чертаеше планове за нови и нови пътешествия. Когато тя каза „Европа”, не се замисли за миг – изтегли спестяванията си, целуна ръка на стария си баща и я качи на самолет за Париж, мъкнейки тежкия и сак, който на връщане се превърна в три луксозни куфара с цвят на лаванта, както смеейки се отбелязваше Мери. След година посетиха Чехия и се наложи да плати нечувана сума за завесите на един старинен замък, които Мери смъкна и уви около себе си, показвайки какво са носели някогашните чешки кралици. В сумрака на една от залите, между колоните с инкрустации под възмутения поглед на един мустакат руски екскурзовод Мери смъкна роклята си от пердета, стъпка я демонстративно и се изправи в своята восъчна голота на ръба на една ниска тераса, изтръгвайки сърцето му от гърдите от страх, когато просто се прекатури в невидимото. Намери я лежаща на тревата между два алени розови храста, рецитирайки Ромео и Жулиета на група смаяни китайци с обърнати шапки. Тогава, изпълнен с ревност и вина и за двама им, бе паднал на колене и бе я молил да си тръгват, бе я вдигнал на ръце и признавайки, че е напълно луда, се бе врекъл в доживотна любов, която по-късно в хотелския им апартамент подписа със сърцето си и подпечата с малък розов диамант, скрит в килийка от старо злато, направен като че ли точно за финия и безименен пръст. Тя прие. Обеща най-церемониално да напусне съпруга си помак и да се омъжи за него, веднага, щом на следващата година се върнат от Венеция. И когато на връщане от Италия стъпиха на летище Atatürk International в Истанбул и Мери му каза простичко „Сбогом”, скачайки в първото жълто такси, нещо в него се преобърна. Загина. Стопи се. Не намери нито сили, нито желание да опита да я спре, умолява или задържи. Погледа му се плъзна по редицата фериботи, застинали на котва между двата материка, спусна се надолу към душата му, прескочи бурята и литна към върховете на Болу, където някога, като дете, един възрастен каменар му бе казал, че истинската любов диша извън женското сърце. „Малък си още, няма да разбереш. Но ще пораснеш и ще видиш как за мъжът е неизбежно да достигне Любовта, преминавайки през неизброимите земни любови.”
Заваля. Тук дъждът беше различен, имаше дъх на гнили листа, на смърт и на живот едновременно, и имаше цвят – слънчев, тих и спокоен. Сякаш целият свят се изливаше над него, поемайки страховито от далечните облаци и преди да се спусне до зелената му гора хърса и силата му отлитаха и по листата падаше само утеха.
Следва...