автор: ellyst

Когато отворя онази врата,
дали ще ме пуснат да мина?
Преливам, тъй пълна със гняв и вина,
та чак под клепачите имам.

Проплаква еолова арфа навън,
на лятото в развалините.
И гордост, и съвест, потънали в сън,
във змийско кълбо се заплитат.

Пулсира във вените черната кръв,
пропита със срам и обида.
И търся във всяка любов пъпна връв,
въже към живота изпридам,

но тънката нишка Сатурн дърпа с пръст,
във другата длан стиснал сърпа.
Тик-так. Острието, изписвайки кръст
животът ми - струна придърпва.

Но явно е здраво заплетен нитът,
или съм любимка на Оня -
все още съм в същата тлен, в тая плът,
с която Михаля все гоня.

п.п. Така ще е, явно - ще влача тлента.
Любов след любов ще раздавам.
Не можели хората да полетят?
Не мога да се приземявам!