автор: blagova

Красив сезон е есента! За да разчетеш нейните вдъхновяващо -цветни знаци не е нужно непременно да си поет или художник. Както не е нужно непременно да си композитор, за да отекне в душата ти релаксиращото адажио на отронващите се мъртви листа. Достатъчно е да усмириш прибоя на мисълта си, да пуснеш потисканите сетива “на автопилот”, да им се отдадеш напълно и… да се насладиш на мига.
Подобно изживяване е като откритие със задна дата за градския човек. Увлечен от грижа за физическото и интелектуалното си оцеляване, той случайно и епизодично вдига глава нагоре, за да се порадва на нощното небе при пълнолуние или на лазура през обедната почивка. Сезоните, бледо присъстващи в градската среда, неусетно се изнизват с устрема на делничните грижи и само резките температурни промени напомнят за смяната им и завъртането на годишния кръг…
Есента тази година е особено щедра към поклонниците на природата. Вече е ноември, а слънцето поддържа температури над 26 градуса. Листата на дърветата изживяват пълната си метаморфоза от тъмнозелено през златисто и червено – до кафяво. А когато човешкият дух, жадуващ за повече красота на Земята, се е намесил и е посадил няколко клена и брези сред боровете – на това място природата е разляла цялата гама от топлия спектър на дъгата. Цветно петно в безкрая на Пиренеите. Малък хаос в зеления космос на ливадите и високите скалисти върхове, даряващ сетивата с наслада.
Когато летим към нашите приятели в Южна Франция винаги имаме предчувствието, че през следващите дни ще ни се случи нещо много свежо и неочаквано. Дори да е краят на март, както миналия път, когато натрупа 50-сантиметров сняг – явление извънредно рядко в Средиземноморието,
обикновено случващо се веднъж на 10 години. Дори да е началото на ноември, както сега – когато есента е решила да бъде разточителна на багри и слънце, но и с реверанс да ни посрещне още първия ден с прословутия вятър “Трамунтана”. О, самият той е величествена ода, звучаща две денонощия ту гръмко и смразяващо като ураган, щорм и виелица едновременно – ту нежно и протяжно като развигор в кратките паузи, когато мощното въздушно течение си поемаше дъх. Поантата на преживяването – изкоренени два внушителни бора в двора на приятелите ни.
Когато жертвените приношения на Трамунтана бяха прилежно нарязани и подредени, ежедневните домашни задължения отметнати, а небето възвърна синия си безхаберен лазур, какво би задържало жадния ни за нови откривателства дух. При това – при наличието на 70 “запрегнати коня”!
Днес пежото на нашите приятели завива наляво – към Пиренеите. Закон при тях е да ни спестяват предварителната информация. Изненадата действала като шок за сетивата. С неохота приемаме тезата, но не се отказваме сами да отгатнем маршрута: ако колата завие надясно – ще се спуснем към средиземноморска Франция и митичните крайбрежни градчета. Ако завием наляво – чакат ни планинските завои към Испания, тъй като границата е само на 30 км оттук.
Пиренеите са огромен по мащаб планински масив, белязал с гигантската си 430 км стъпка цял един полуостров, носещ името му. Разгънат от Средиземно море към Атлантическия океан, той е естествената граница между Испания и Франция. Място на вековни кървави стълкновения, днес тя е обозначена единствено с малка синя табела и емблемата на ЕС. Обединена Европа е стара мечта на хората от континента – от Древния Рим през Карл Велики и Наполеон Бонапарт. Преди, обаче, тя винаги се е преплитала с имперски идеи и е била налагана над другите народи с насилие.
Колата ни се заспуска надолу. Отвсякъде богато обагрени възвишения с формата на пирамиди. Планинският път, добре асфалтиран и обезопасен от двете страни, извива като змия в несметни завои. Не се виждат селища, но малки означения встрани на пътя с надписи “Mas di…” ни подсказват, че наблизо има каменна планинска къща, в която се приемат и гости за нощуване по линията bed and breakfast /легло и закуска/. На малки участъци от ливади, очертани с изпъната тел, спокойно пасат овце или крави. Пазач не се вижда. Той ще дойде привечер ,за да ги прибере във фермата, която е някъде тук.
След няколко завоя колата забавя скорост. По множеството паркирани коли разбираме, че сме пристигнали там, за където сме тръгнали. Спираме пред табела с кратко название БЕЖЕ`. Все още не знаем какво да очакваме. Инстинктивно вдигаме глави – от всички страни ни обграждат високи гористи хълмове. Спокойно, защитено от ветровете място.
Пътят е стръмен и води надолу. Продължаваме пеш и след малък завой пред нас свенливо се открива селце, разположено от двете страни на тясно речно русло с живописно каменно мостче. Стъпваме на пръсти, като в омагьосано царство ,в което всичко е от светъл гранит. На места гладката скала се плъзва под краката ни и се вписва в настилката на уличката, възправя се като част от стената на отсрещната къща, изгубва се в основите и изплува като гладко каменно корито на рекичка. Двукатните къщи, около 30-ина на брой ,като посивели каменни старци седнали на припек, са залепени една за друга. само така се оцелява пред щурма на Трамунтана. Пред входната врата на всяка от тях – саксия с богато разцъфнала бегония. Стръмната уличка, наредена в характерна за испанските планински градчета и селца каменна шевица, ни води към рекичката. С добре обетовани брегове, сега тя е само чисто поточе. На места то образува вирчета, в които са отраснали безброй поколения местни малчугани. Малко след извитото, като гръб на разсърден котарак, мостче току след последните две къщи скалата тръгва рязко надолу и образува естествен водопад. Следва втори и накрая водата се влива в яз, из който се мяркат гръбчета на планински пъстърви.
Присядаме на малка дървена пейка пред една от къщите. Тишина, романтика и безвремие…Чувстваме се като част от природата и от това възкресено селце, не помнещо рождената си дата.
Притварям очи. Опитвам се да си представя хората, живели някога тук. Силни духом и тялом. Значими в своя малък изолиран свят, скътан дълбоко в пазвата на Пиренеите. Чужди на вражди и материални стремежи в общество, сплотено за борба с природата. Първични, но и стойностни личности, които са заемали точното си място в йерархията на селцето. Хора практични, но и с вродено чувство за естетика…
Кои са техните потомци, тук ли живеят някои от тях? Капаците на прозорците на няколко къщи са спуснати, като за зимен сън. Собствениците, както и в средиземноморските селца, се завръщат тук единствено за летния сезон. Повечето къщи, обаче, са с гиздави перденца и цветя по прозорците. На малкия площад горе, в началото на селото, е издигнато ново каменно хотелче с гостилница за най-романтичните гости, които искат да почувстват магията на това място и през нощта. Очевидно е, че Беже` е възкръснал след дълга кома – съхранен външно, незабележимо осъвременен с придобивките на цивилизацията отвътре, за да задържа живеещите тук и да привлича туристите. За което дълбок поклон пред донорите ,помогнали това да се случи и селцето да бъде причислено към съкровищницата на световното културно богатство.
Мълчи камбанарията на високата каменна църква в романски стил “Sant Cristfol”. Колкото и миниатюрен да е за нашите представи, Беже е бил духовният център на околността с разпръснати в планината къщи. Тук в неделя всички са се събирали за църковната проповед. На стената разчитаме отбелязана годината 1586. Боже мой, колко века оттогава! В мисълта ми блясва като шпага въпросът “ На какъв етап на развитие е била по това време България?” Нашите врагове и поробители здраво са се потрудили, за да нямаме материални спомени като този и от по-ново време…
В магическата тишина на Беже отекват стъпки на хора от далечното бъдеще, говорещи на чужди и непонятни за селцето езици. Хора от континенти, които тогава още не са били открити, а Земята “още” е била плоска… Очите им са широко отворени, както и обективите на фотоапаратите им. Ще запечатат и отнесат със себе си частица от това уникално кътче. Лицата на всички са озарени, сякаш някой невидимо е пъхнал в ушите им от онези пластмасови туристически слушалки, в които звучи “Одата на радостта”.
Това каменно селце е ода на човешкото въображение… шлифован диамант, речен бисер… Не търся сравненията –те сами бълбукат в съзнанието, както водопадчетата под мен. Усещането е невероятно, сякаш си в друго измерение. Затова ЮНЕСКО е взело под крилото си и това невидимо за случайно човешко око испанско селце-бижу в сърцето на Източните Пиренеи.
Тръгваме си с неохота. В душата ми простенва тъга. Чувство така познато от детството, когато в края на лятото трябваше да си тръгвам от селото на баба, да се сбогувам с приятелите, рекичката, безгрижието, заради задаващия се първи учебен ден.
След няколко приятни вечери в задушевни разговори край запалената камина, една сутрин пежото завива надясно, на юг – към долината на Южна Франция, в която е осезаем морският въздух. Иска ни се да отгатнем поне този път намерението на нашите приятели и мислено разстиламе картата на Коста Брава – кое морско градче все още не сме пребродили? Колюр…Порт Лигат…Аржелес – дълбоко врязани в паметта ни със собствена физиономия и тесни живописни улички. Къде още не сме били?
Изненадани сме, когато малко преди град Перпинян, колата завива наляво. В далечината се белее снежната шапка на Канигу` – най-високият връх в Източните Пиренеи / 2784 м /. Разбираме, че посоката ни е отново към планината, но този път откъм другата речна долина. Тук е мястото да спомена, че колкото и невзрачни да са планинските рекички в Пиренеите, те са с достатъчно упорит и постоянен характер, който дълбае скали и оформя внушителни каньони. Приижданията на буйна вода и разливите, обаче, са толкова рядко и извънредно явление, щом населението по поречието на Теч /местоживеенето на нашите приятели/ помни “онова наводнение по време на Втората световна война, което отнесло ж.п. линията на района”. Руслата на реките са стегнати в бетонен корсет, а по двата бряга в населените места се зеленее райграс с алпинеуми от цветя. Отстрани растат дръвчета с дъхави едри цветове олеандър.
Отминаваме прочутия винарски район с център ТЮИР. Пътят – широк и удобен с лозови масиви от двете му страни, ни води все по-навътре в долината. Неусетно ни качва на по-висока надморска височина. Планината ни обгражда, но не ни притиска – има простор за погледа, небето е необятно и наситено- синьо. Пътните табели ни изкушават – Андора е само на 145 км оттук!
И тук – отдясно на пътя, погледът ни съзира нещо, от което всички в колата възкликваме спонтанно. Представете си хълм, отрупан като грозд с каменни къщи една над друга, една до друга… като израснали от скалата гъби манатарки… като шлифован многоръбест диамант… Като картина, нарисувана с един мах от гениален художник. От основата до върха в един цвят – светло бежово – каменен.
На най- високото място – величествена камбанария на църква. Изкушени сме да видим аналога на Беже във френски вариант – селцето ЕУС. Само че, докато испанското е устремено като фуния надолу към завета и живителната рекичка, френското е насочено нагоре – към слънцето и простора. Без крепостни стени, видно отдалече, предизвикващо ветрове и стихии, а и врагове. Как е оцеляло? Вероятно, нашествениците са били толкова респектирани от красотата му, че вместо камък върху камък да не оставят от него – го доизграждали и дооблагородявали.
Паркираме в подножието. Вървим по каменните улички. Къща до къща, къща над къща. Пред прага в издълбани в скалата сандъчета цъфтят храстчета и цветя. Ако природата е отпуснала шепа земя – посадено е маслиново дръвче или отрупана с плод райска ябълка. Къщите, малки и каменни, са явно с всички удобства на цивилизацията, щом над входа на някои висят надписи като “моят рай” и “райско кътче”, изработени в каталонски стил от цветни порцеланови плочки или ковано желязо.
Селцето е видимо обитаемо и оживено. Разминаваме се с бебешка количка. На високото, до църквата, работници дострояват покрив. Уличката, която ни води нагоре, има разклонения наляво и надясно за следващия ред къщи. Виждат се гаражни врати – за всичко е помислено, съществува заден път, който да не нарушава впечатляващия параден изглед.
Само час преди да поемем към селцето Еус, покорихме поредната крепост на Франция “Fort Liberia” с 1000 стъпала нагоре и още толкова стръмно надолу през подземен тунел. Аз, която съм си “пишман турист” и , ужасена от височината, в подножието бях отсякла “Този път без мен!” – го изкачих, все пак, както винаги последна в колоната. Сега, обаче, в Еус – стъпка след стъпка, къща след къща – се озовах на върха пред вратите на каменна църква изненадващо първа.
Огромна гранитна скала с височина над 2 метра неусетно преминава в стена на църквата - крепост. Изкачваме стъпалата и влизаме вътре малко след две възрастни дами. Мъж на почтена възраст в черен костюм им обяснява нещо с видим ентусиазъм. Погледа ми привлича малка статуя, поставена отдясно на олтара, в която с изненада разпознавам Жана д’Арк. При множеството посетени духовни обители във Франция, тук за пръв път се натъквам на почит към историческа личност – воин. Мъжът се обръща към нас с желание да помогне, но се оказва, че не говори английски, а когато разбира, че сме и българи възкликва “Катастрофа!” – не знае и български, моля ви се! При големите нации / Германия, Испания, Франция/, чийто език е международен, е изключение да срещнеш човек над средна възраст, който да може и най-вече да иска да говори на друг, освен на родния си език. Така де, като искаш да посетиш страната ми , научи и езика ми!
Този мъж, обаче, гореше от желание да ни помогне. И когато го попитах “ Това не е ли Жана д’Арк?”, той се зарадва и ни разказа на френски /и ние разбрахме/, че абата на църквата, който след това бил издигнат до монсеньор- епископ, бил умен и високо образован духовник. При това – революционер по дух. Той поставил статуята на Жана тук. Посочи ни саркофага му, взидан отдясно на входа. Сам пожелал да бъде погребан тук. В църквата, в която е започнал пътят му на духовен водач. Вероятно е направил много добри дела за хората от този край, щом спомена за него е така жив. Узнаваме, че това уникално селце е второ в класацията “5-те най- красиви села във Франция”.
Ще си позволя малко отклонение: У нас, в България, имаме класация “Най-добрият за живеене град”. Очевидно, подобен въпрос тук би бил абсурден, щом изборът е за най-красиво село. Села в Южна Франция – дал Бог! Обаче, първо: тези села по никакъв начин не покриват представите ни за село. По стандарт, манталитет, устройствен план и колективна отговорност за облика на местоживеенето. Второ: Естетиката е в култ и всеобща вътрешна потребност на населението. Пътьом се радвахме като деца на цъфтящите арки при входа и изхода на едното село, докато другото ни сюрпризираше с красиво оформени кръгови движения и т.н. Дори околовръстният път на всяко населено място имаше специфично и добре поддържано красиво оформление.
Излизаме от църквата на селцето Еус с усещането, че сме се докоснали до нещо духовно зареждащо. На площадката, огряна от обедното слънце, като от птичи поглед пред нас се разстила цялата долина. Отсреща раменете на планинските върхове подпират невероятно синьото и безоблачно небе. Само хора с горд и волен дух биха се заселили на такова място. Този път не чувстваме тъга. Просторът избистря душите ни. Долу, на паркинга, обръщаме глави назад, за да се порадваме на красивото човешко творение. За последно.
И тук, като ехо от топящ се ледник на Канигу`, в ушите ми…защо ли… зазвучава онзи дисонансен акорд на Бетовен… Властен, като Трамунтана. Покоряващ с патетичния си копнеж, като селцето Беже`. Извисяващ духа, като църквата с малката статуя на Жана д’Арк на върха на Еус. Пулсиращ, като планинска рекичка в Пиренеите и секващ духа, като ода… на радостта.