автор: pastirka

Апаратът е включен. Последни секунди до края.
Диагнозата стряска. Под маска животът е заем.

Пропищява надежда - сирена от влака последен.
Огнестрелни куршуми от думи... Сърцето е ледено.

И без синусов ритъм. Нима е изчезнал? Къде е ?
Полудя ли дисплея? Не смея да гледам! Не смея!

И затихва екранът. Животът изкуствен е вече.
Изпотени са пръстите. Кръстя се...Кой се отрече?

Вече нищичко няма. Машина. Дъхът е изкуствен.
И целувам уплашена страшните, мъртвите устни.

И със същите пръсти, с които се кръстя, посягам
да натисна бутона... И края на чувствата слагам.