автор: ivliter

Звездоликите нощи на август са къси и топли, изпълнени с много копнежи. Под звездите да легна в сеното дъхтящо и по техния ход часовете да меря така е приятно. Да люлея съня си на звездната люлка и с люлчина песен в очите на космоса аз да се взирам – това е жадувано време. Миризмата на прясно сено да се смесва с дъха на узрелите круши и месецът с рог да боде тишината.
В такива очаквани мигове само се питам теменужната нощ от небето ли слиза, от планината или от гората пролазва с дълбоките тайнствени сенки към мен. А може би от реката се вдига и оплела косата си дълга в крайречните
стари върби ще чака на помощ зора да се сипне и разплете с много обич и голямо търпение нейната гъста и плътно оплетена плитка.
Нощта на август с перце от жар-птица докосва нежно челото ми и целува уморените ми от взиране в тъмното полупритворени клепачи на очите, но не идва съня в този час за вълшебства.
Долита до мене гласът на самотника-чухъл, който търси с надежда онова, което му липсва.
Една потрепкваща звезда привлича моето внимание. Но не звезда, окото бдящо на прелитащ самолет това е, понесъл радостта на някого към друга радост.
Дори и вятърът въздиша тежко, обръгнал на вълшебства и на чудеса – въздиша тежко той преял от крушата-дивачка, чиито аромати подлудяват всички.
На самолета бдящото око червено се отдалечава постепенно, загубвам го сред кипналия звезден хаос. И в този миг усещам как, облечен в звездната си пелерина, с крилца на пъстра пеперуда, сънят ръката си към мен протяга и всичко се завъртва в звездния калейдоскоп на августовската красива лятна нощ, за да изчезне неусетно…