автор: osi4kata

Здравей Дневниче,

Днес е първият ден от 2012 година. Според тълкувателите на писанията на Нострадамус и календара на маите, тази година ще настъпи краят на света. Майната им! Дрънкат врели-некипели за да създават паника. – тъй рече Пильо, който знае всичко – нали е призрак и тези бизнеси му се отдават. Изобщо, между нас казано, да живееш с призрак не е толкова ужасяващо, колкото изглежда. Само трябва да му свикнеш. През последния месец присъствието на покойния ми най-добър приятел, съпруг и баща на детето ми не е така осезателно. На моменти мога да си поема дъх от него, включително и в банята, където преди просто беше изключено да не присъства.

Алеко расте бързо. Започнахме да му даваме сок от моркови и копъров чай за коликите, макар да смятам, че моето дете няма никакви колики. Спи като ангелче цяла нощ, изключвам от сметките водопоя в 3:30 сутринта. Като по часовник е.

Най-важната новина е, че напуснах работа. Един ден, преди около месец, една от колежките-кикимори ми се обади и ме информира, че би трябвало да се явя на работа, иначе щели да ми прекъснат договора. Ми, хубаво – рекох аз. Прекъснете го, щом се налага. И това беше. Не се обяснявахме много-много. Ще отложа задоволяването на кариеризма си за по-късна дата, винаги мога да стана кучка. Сега е време да бъда майка и след като имам прекрасната възможност да се насладя на това задължение – защо да го пренебрегвам?! Постепенно привиквам с факта, че съм заможна, но не го тръбя наоколо цял свят да ме чуе. Живея почти като редови гражданин – с детето си, котката си, призракът на съпруга си и съвсем живия му брат в къщата на мечтите си – бяла, с вратичка за котки. Била съм от другата страна – знам колко е тъжно да си несъстоятелен, да бачкаш като алтав и след като си платиш всички задължения и изпиеш две бирочки да не ти остане и гол банан даже. Заклевам се, че никога няма да се превърна в подобие на Сълзица! Но ме налазват едни правокативни мисли, не ти е работа... Като , да речем, как постигайки една мечта, изгубих много скъп приятел....
Понякога, като че напук на набъбналата ми банкова сметка, се усещам толкова оставена на произвола на съдбата, че с голям кеф бих трампила парите си за предишния си живот. Но не става! Не се получава! Мишън импосибъл! Пък и в предишния ми живот го нямаше Алек, също така в предишния си живот нямах и Григор на разположение. На разположение.. Звучи използвачески, но не е. Стремя се да спазвам благоприличие и да не прекалявам с всеотдайността на девера си, който с абсолютна готовност би седял у дома денонощно, ако аз кажа ,че се налага. Пък и да не кажа, той разбира, че ми е необходима помощ. Такива хора си имат специална титла - ангел-спасител. Ангелите не са религиозни измишльотини с уродливи крила на гърба. Ангелите са хора, които се посвещават на същества, изпаднали в беда. Просто не знам дали някога ще мога да се реванширам на този човек. ..

Другата новина е, че започнах да се срещам с Иван и че това е моята мъничка тайна. Знам, че не е редно, да не казвам ОТВРАТИТЕЛНО.
Отстрани изглежда като глупаво отмъщение към Иван, към Пильо и Жижи, и към самата мен. Но, кълна се, че не е така. Просто се случи. Иван ме посети седмица след като девер ми се настани у дома. Появи се по обяд, тъкмо бях нахранила малкия и си подреждах гардероба. Призракът на Пильо го нямаше, напоследък често му се случва да се шляе незнайно къде. Григор, естествено, беше на работа. Та, подреждах си гардероба, значи... и по някое време чух звънеца на външната врата (вече имаме инсталиран звънец). Отворих и доста се изненадах като видях Иван. Не предполагах, че ще има смелост да се появи отново. Какво има ? – попитах аз заядливо .. Да не би да ми носиш още един чек?. Иван се смути (никога не е имал чувство за хумор) и отговори отрицателно. Седеше на вратата – един такъв висок, слаб и гараново-черен... И леко изгърбен. Мисля, че не беше шмъркал този ден, доста адекватен изглеждаше. Влез – казах му. И той ме последва. После... После правихме секс. Никакви приказки, никакви обяснения – просто секс. Петнадесет минути точно. Накрая му рекох да си ходи и да не идва много често. Послуша ме. Идва само в сряда. По същото време – по обяд.

Скъпи ми Гарончо, не ща да се оправдавам, но според мен – имам право на сексуален живот. На двадесет и седем години съм и не съм давала обет за въздържание. Плюс това, Иван не е човекът, заради когото бих пренебрегнала задълженията към детето си. Просто, всяка сряда идва по едно и също време, правим секс и си тръгва веднага. Мисля, че вторият път се опита да ми се обяснява колко съм му липсвала, но аз се разсеях и той си спести останалото. Не ме интересува какво му липсва, както и него не би трябвало да го засяга на мен какво не ми достига.

Григор работи много. Днес е неделя и си е у дома, но утре е на работа, нищо че е втори януари. От сутринта не съм го виждала, не е излизал от стаята си. Предполагам, че чете нещо. Когато Григор чете неговите си бумаги – нито се храни, нито говори. За разлика от мен – аз лесно се разконцентрирам. Правя нещо като закуско-обяд. Фетучини-карбонара. Дълги плоски макарони с бял сос и бекон. Григор умира за тях. Каза, че ги приготвям по уникален начин. Никога не бил ял карбонара като тая, която правя аз. Мисля, че се дължи на вегетата, която запържвам в началото. Готови са. Чукам на вратата на Григоровата стая и го каня да дойде за закуско-обяд. Той казва – След малко. Подреждам масата и пускам музика. Докарвам количката на Алек в кухнята. Малкият мъж ще се храни с нас от днес. Пильо също се настанява в количката и закача Алек, гъделичка го. Синът ни се залива от смях. Котю се храни в неговия си ъгъл. Григор влиза, измива си ръцете и сяда на стола срещу мен. Доста изморен ми се виждаш – казвам му. Защо не си починеш днес? Искаш ли да оставим Алек при Мила и да се разходим? Можем да идем до някоя ферма, да пием кафе. Мисля, че днес работят. Григор се шашка – виждам го. Досега не съм му предлагала разходки. Все той поема инициативата. Защо не – отвръща ми. Можем да идем до Зеления Кон. Ходила ли си там? Имат страхотни коне. Яздиш ли?.. Да! – откликвам аз, макар никога да не съм яздила. Пильо, стига го гъделичка това дете! Ще му стане лошо от смях... Призракът се кютва на една страна и ме гледа гузно.

Оставяме детето при баща ми и Мила. Честитим им Новата Година първо, пожелаваме им здраве, любов, пари и останалите подробности, предполагащи човешко щастие, а след това си дигаме гълъбите към Зеления Кон. Денят е прекрасен. Точно в такъв ден богатите копелета би трябвало да яздят коне.. Не е лято, няма да се потиш като плебей. Не е и студено, нищо че се води зима. Бе, само да си яздиш с някого рамо до рамо, да се поклащате ритмично върху расовите коне и да си говорите възвишени простотии. Като, например, за времето, за фиксинга на Централна Банка и т.н.
Зеленият Кон е на петнадесет километра извън града, в нещо като долчинка. Фермата е голяма и е за коне. Сградата с рецепцията е лъскава, с огромно фоайе и кафене. Няколко двойки са насядали по масичките и една сервитьорка, облечена като жокейка, ама с престилка, разнася поръчките. Иначе си поръчваш на касата. В огромния студен бюфет са наредени току-що приготвени сандвичи, салати, пайове и други такива, а в топлия кабинет има готови за консумация рапове ( дюнери), вегатариански самоси (дебело завити банички) и самоси с месо. До касата, в декоративни кошнички са поставени мъфини и скон-ове. Поръчваме си по един мъфин с боровинки и кафе, за мен – чай-лате, а за Григор - шорт – блек и сядаме на една масичка до прозореца. Ферма Зеления Кон предоставя и хоум-стед, където можеш да останеш няколко дни – десетина малки къщички, по-скоро луксозни бунгала. Конете са в боксове, в специална сграда.
Сервитьорката донася мъфините и кафетата. До този момент не сме си казали нито дума. Отпивам глънка от чай-латето – концентриран чай с канела и други ароми, залят с мляко, приготвено с пара под налягане като за лате. Уникален вкус! ... Рени – казва Григор, докато разрязва мъфина през средата и го маже с масло.. – Би ли ми станала съдружник в моята частна клиника? .. Предложението ми иде доста изненадващо.. Ха – възкликвам – та аз не съм доктор! Григор ми хваща ръката през масата, стисва я леко и продължава – Знам, но си добър администратор, мисля. Бизнес-администратор. Ти ще се занимаваш с деловата част – аз ще действам. Преди празниците наех цял етаж в Кулата. Сградата срещу Парламента. Оборудването ми пристигна от Китай... След три месеца ще открия клиника за пластична хирургия.
Гледам Григор и му се кефя на размаха. После питам – А Алек? Кой ще се грижи за Алек ако аз поема такъв голям ангажимент? .. Ще наема бавачка и домашна прислужница. Не се притеснявай! – заявява Григор и аз разбирам, че за всичко е помислил. Освен това, ти няма да си ангажирана непрекъснато. Ще назнача някого на рецепцията. Всичко ще се получи чудесно, ще видиш. Допивам си чай-латето, хапвам малко от мъфина си и казвам – Всъщност, предложението ти е фантастично и ще е престъпление да не го приема. Само едно условие имам – сряда да ми е почивен ден. Григор се изправя, минава от моята страна на масата, аз също ставам и си стискаме ръцете. После той повдига ръката ми към устните си и я целува – За мен е чест, че приемаш, Рени. Ще създадем най-реномирана клиника в града. Ти и аз. Дори и име съм и измислил – Гренета. Харесва ли ти?.. Чудесно е – отговарям, а после питам – какъв ще е моят дялов капитал? Григор се усмихва и отвръща – Това зависи от тебе. Но сега предлагам да се мятаме на конете и да се забавляваме. Все пак е първият ден от годината.

След петнадесетина минути съм вече на гърба на дорест кон. Никой освен мен не забелязва, че на моя кон се е настанил и Робинзон – мъртвия ми съпруг.. Или по-точно – призракът му. И ми диша във врата.