автор: mamontovo_dyrvo

Пак дойде септември. И пак отвори врати Китенския Дебелариум.* И пак го напълнихме. Ние, най достойните чада на нацията. И пак затопуркахме от Приморско до Мичурин и обратно, за да хвърляме купищата си килограми надолу по урвите, докато се изпльоскат в морето.
И пак се радвахме, че сме заедно, защото вече идвахме за кой ли път – не е тайна, че мъжката част се уговаряхме за кога да вземем карти и да се съберем. Жени не канехме, щото те си идваха сами, а и разчитахме на естествения подбор и разнообразието.
Тази година със Зарката извадихме късмет. Дойдохме пет-шест дни по рано и заварихме почиващи люде от контингента на Здравното министерство – медицицински сестри и респективно лекари, ама ние лекарите не гледаме, да не сме педали или болни. Интересуваше ни дамския контингент. Запознахме се с едни сестричкиии...И стана така, че ние видяхме що е слаба жена, а те – какво е това секс със сто и тридесет и пет килограмови полови шпаги.. Малеее за пръв път бях с жена три пъти и нещо по-лека от мене. Че тя беше кощрамба, кощрамба беше, обаче и аз голям топуз го раздавах. Не че беше нещо особено, ама хей тъй за спорта. Набоде ме с костици целия, цял след обяд с пинсетите и ги вадих. На нея и хареса, та после ходих до Пазарджик няколко пъти, май за да се похвали за разликата в килограмите. Ама това между другото.
Медичките си заминаха, дойдоха си нашите момета и живота потече в обичайното русло – веселие, веселие, веселие. Разбира се не си признахме пред дундите за кльощалниците, щото...после лошо, суша ще пада. А и ние за морални минавахме – най много да смениш гаджето на десет дни веднъж, значи до три бройки на смяна. Имаше и разни дето ги връткаха по-често, но това си беше жива секс манящанина.
За жени много може да се разказва, особено както е пълно тук с красавици. Но това не беше важно в момента, защотото възникна един проблем. Тежък при това. Нещо времето се изпорти, ама яко. Появи се най големият ни враг – дъжда. Студа се трае, навлечеш грейката, пуловер туриш и пак се движиш, ходиш. Ама в дъжда е много шибано. Не ходиш ли, няма отслабване. И сега седяхме в Заровия апартамент от ранни зори и се чудехме какво да правим. Пиехме кафе и правехме анализ на изминалите дни. Ако искате да знаете как изглеждаше хола на Заро, си представете едни легла и по тяха насядали Хималаите, Андите, Кордилиерите, Алпите и бог знае още кои планини, заедно с половинките си. Импозантна гледка, която не пропуснах да заснема. От къде щях да търся такъв голям формат фотохартия, после щях да му мисля. Основно коментирахме как празнувахме девети септември преди няколко дни. Не се смейте, няма само ония там, англичаните да си спазват традициите. Нищо, че е дошла демокрацията, на осми срещу девети вечерта ние взехме решение да продължим да празнуваме „светлата дата”. И така обявихме десет часа за начало на манифестацията. Трябваше да се състои на централния площад пред мавзолея, пардон, пред „Китенска перла”, клубната ни кръчма. Поканихме официални гости – рехабилитаторките, начело с шефа им, Агата. Той беше плешив и щеше да е Тодор Живков, ама нямаше да му казваме за това. Взехме от домакинката два байряка, български разбира се, обрахме розите от двора на няколко бабки, изпрахме си празничните анцузи и зачакахме с нетърпение да съмне.
Разделихме се на два блока – мъжки и женски, за по голяма масовост. Заро нарисува плакатите – на единия Костов се бие с Луканов с боксови ръкавици, на другия беше написано”БКП – МЕРЦЕДЕСЪТ НА СВЕТОВНИЯ КОМУНИЗЪМ !” Ние, мъжете, тайно решихме да организираме военен парад. За целта отпрахме коловете от оградата на една запустяла къща, вързахме им по една сиджимка и оръжията бяха готови. Направихме си шапки от вестници – големи хубавци станахме. Не знаехме типично деветосептемврийска песен, но измислихме какво ще пеем. Жените взеха тъпото решение да дефилират с „Брала мома капини” на уста. Щото вече било демокрация и религията навлизала в нашия бит. Мене ако питате, тая песен си е откровена порнография, ама да спориш с жени все едно с дуварите на на Дебелариума да си говориш. Ние щяхме да си пеем „Запей ти наша батарея”! На парад, като на парад!
И ето, дойде светлия ден! Малко облачен, но на кой му пука! С ведри усмивки и гордо вдигнати чела представителите на работническата класа напето пристъпваха към мястото на събитието. Всеки момент се чакаха представителите на Политбюро на БКП начело с незабравимия Тодор Живков, бащата на нацията, да заемат местата си на трибуната на кръчмата. Отначало мислехме да минем със строева крачка и да лупаме яко крака по асфалта, ама после решихме да го направим по - кротко, за да не издъним настилката и като излизаме от кръчмата после, да се спъваме по дупките от маршировката.
Всичко беше готово – блоковете с манифестанти се полюшваха нетърпеливо. Политбюро се въртеше на трибуната и се чудеше да маха или да не маха още. Китенското население се беше събрало за да наблюдава манифестацията и военния парад и предвидливия собственик на временния мавзолей изкара една количка с бира. Това се посрещна добре от народа и настроението с е повиши. Повиши се и настроението на кръчмаря.
Силно изсвирване, знакът за началото! Легионите се понесоха! Начело крачеха труженичките от Китенския Дебелариум, разтресли буйната си плът току пред очите на на скъпите ни Управници и пеейки за сексуалните забежки на попската внучка с бодигарда от звеното за борба с организираните кражби на плодове/ЗБОКП/, всъщност се вричаха във вярност на Партията! В средата се мъдреше плакатът с боя между Костов и Луканов, като първия беше явно „гроги”. Дъжд от рози заваля към трибуната, красиви, свежи и неокастрени от бодлите. Кръвта по пръстите на Политбюро символизираше кръвта на падналите в борбата за светлото бъдеще.
Идваше и нашия ред. Земята затрепера, забоботи и се разлюля, като че ли започваше отново страховитото Чирпанско земетресение. Мощен военен блок, поне сто тона по - тежък от империалистическото НАТО, въоръжен до зъби се понесе като лавина по площада, под бурните овации на тълпата, която размахваше полупразни бирени бутилки и национални флагчета. Артилерийската песен отекваше в ушите на народа!
При изравняването на командосите с трибуната се чу команада:
- Равнение на ляво! Пооо Политбюро – ОГЪН!!!!
Боже в какъв идиотски фарс участвахме! И идиотията на идиотщината се коренеше в идиотизма на обществено - политическата система, в която живеехме до преди няколко години. Господи, това се случваше по няколко пъти в годината - паради, плакати, маршове, вечни дружби! И идиотите на трибуната - вярваха ли, че им се радваме или знаеха, че усмивките ни само изразява радостта от това, че след малко ще влезем в кръчмата зад ъгъла за да изпием по няколко „Каменярки” и ще си разказваме вицове за тях? Не, май не бяха идиоти. Защото няколко години след соцфарса, те чрез своите възпитаници от комсомола продължаваха да ни тъпчат и както доста по-късно щяхме да разберем - далече по жестоко и завинаги.
Тези мисли просто ми минаха през тиквата докато замеряхме Трибуната с бирени капачки вместо куршуми, под бурното одобрение на народните маси.
Манифестацията приключи. Заваля дъжд. Първия есенен. Дъждът е страшен по време на манифестация. След нея не е, защото в кръчмата е сухо. Така беше и в „Китенска перла”. Но само докато не седнахме. Защото Ниагарския водопад, е поне канадската му част, изсипа върху нас животворните струи на десетина обледени бутилки „Сливенска перла” и други течни деликатеси. Един мой стар приятел, да не повярваш, че не беше дебел, беше изказал следната крилата сентенция: „Масата се крепи на това, което е върху нея!”.Жалко, че го нямаше да види мъдростта си в действие. Няма да говоря по този въпрос, ще оставя фантазията ви да поработи самостоятелно. Само ще спомена за основното ястие, нищо особено, две печени прасенца с лимонче в зурличките и морковче в дупенцата, с ветрила от зеленища и щприцвана майонеза по гръбчетата, което ги правеше да приличат на млади змейове! Спирам, защото докато пиша това, пак съм на диета.
Даааа. Девети беше отбелязан подобаващо. На десети настъпи ужаса. Оставете махмурлука – това е нормално явление и всеки си има лек за него. На десети септември в Дебелариума имаше „КАНТАР”. Кантарът е съвременно инквизиционно средство, което служи за регистрацията на теглото на индивиди и други товари.
Банкетьорите бяха съкрушени. Напълно. Две индивидки бяха задържали килограмите си от предишното мерене и ги заподозряхме, че са комунистки и са бойкотирали деветосептемврийския банкет чрез диета. Всички други бяха издигнали теглото си до нови висоти. Лошо. Защото при този дъжд, който водеше до обездвижване на дебелчовците, само супер строга диета можеше да доведе до отслабване. Настъпи униние...Дано не съм ви прозвучал като коментар от Лондон на Петър Василев...
Унинието продължаваше пети ден. Планинските вериги леко се полюшваха по усилените с тухли, камъне и дърве кревати, фотьойли и дивани в апартамента на Заро, страдаха мълчаливо и все поглеждаха няма ли да стане време за обяд. В напрегнатата тихост на въздуха се чуваха първите трели на „песента на червата”.
В този миг бесен шут изкърти вратата на апартамента. Планинските масиви се понадигнаха и впериха измъчените си зъркели в отвора и.
В нейнита рамка стоеше нашия колега и приятел бате Мони. Боже, какъв вид имаше...
В междупръстията на дясната си ръка държеше четири бутилки – гроздова, водка, уиски и заарска мастика. В лявата беше поставил подредени като най - красивата дъга в света червено вино, розе, Траминер от Хан Крум и някакво прозрачно. От джобовете му стърчаха още някакви шишета, със сигурност „непразни”. На шията му бяха окачени три гердана – единият от десетина подкови горно оряховски суджук, телешки, ухаещ на себе си, втория, шарен, се състоеше от панагюрска, карловска и смядовска луканки, фееерия от вкусове, а третия просто представляваше два вързани с канап един за друг бутове пражка шунка, с все кокала в тях. Монката стоеше неподвожно, като една модерна интерпретация на статуята на „РОГА НА ИЗОБИЛИЕТО”.
Но само как изглеждаше лицето му – белите му коси баха разрошени подобно на обитател на „Четвърти километър”. Очите му стреснати, но не трогнати и очаровани, а обезумели, в тон с прическата му. В устата, между белите си зъби стискаше здраво тънко навит на руло вестник „24 ЧАСА”. Рогът на изобилието пое през носа си дълбоко въздух и запрати като снаряд вестника в средата на стаята, след което изкрещя:
-Четете, изроди, четете!!!
Заро беше най – близо. Взе вестника, разви го, очите му се ужасиха и той прочете с разтреперан глас, но достатъчно ясно, за да чуят всички, заглавието на уводната статия:
- „ЧЕТИРИМА УМРЯХА ОТ ДИЕТИ”
- Да започваме - изрева бате Мони и бутилките издрънчаха разпилени по пода.
Ами започнахме.
Какво да правим?
Когато Смъртта дебне на прага ти...

* Дебелариум - място за редуциране на човешко тегло