автор: aivia

Точно сред пътя ми дъжд заваля.
Как през пороя напред да вървя!
Вече съм мокра до кости жена,
жалко, че не от любовна игра.

Бяхме със Господ уж свойски на "ти",
пък ми изпраща поройни беди...
Спешно си търся сега сушинка,
всичко превърна се в буйна река.

Трябва да чакам пороят да спре,
трябва, ала не виждам къде...
- Няма ли свършване тая вода? -
питам високо небето сега.

- Имам задачи за целия ден,
никой ли горе не мисли за мен?
Ала небето напук си мълчи,
даже нарочно по-силно вали.

Щом тъй проливен се сипе дъжда,
щом тъй отдавна из локви вървя,
аз се превръщам тогава в жена
с рибя опашка наместо крака!

-Давай, дъждецо, наволя вали,
знаеш какво те очаква, нали!?
Теб ще те глътне дълбоко море,
аз и след теб ще се чувствам добре!