автор: ivliter

Въздишат къщите от натежало върху покривите лятно слънце. И вятърът изтръпнал от лежане пораздвижи рамене, протегна се, прозя се и бузите изду – изтръска върху им прашната си черга. Поръси прах навред, полето се разкиха и вдигна тънковейница вихрушка. И разтопена светлина се стече по стените, прозорците заля, напълни сенчестите стаи, разгони кротналите тежки сини сенки.
Послушайте как тежко диша хоризонтът, гърдите му хриптят от задух, огънал се е цял от стъпките на жегата голяма. Надвесват телеса мъхнати облаците потни и търсят глътка хлад в реката. Но тя с пресъхнало и обжарено гърло, криви посталата си мършава снага под старите върби да търси сянка. Да не умре от скука тя брои големите ръбати камъни в които жули коленете си и се опитва с тях да преброи оставащите дни на своята голяма жажда. В далечината планината е склонила глава уморено на все още зелената си възглавница и с досада гледа в долината – там пак от нея чакат своето спасение от сушата и горещините, прохлада от водите й студени чакат. А тя, горката, откъде може да ги вземе, като дори и за самата нея недостигат?
Овцете са пладнили на ливадата под бука стар – тревата изгоряла им засяда и не ги привлича – те затова опитват сянката прохладна под старото дърво да опасат.
А маранята в този пек празнува – така е тя сега щастлива. Трепти, трепти и пърха весело, безгрижно с крилца на пощуряло водно конче. Играе си с далечината, повдига й с вихрушка огнена полите и замъглява всичко, размива всяка форма и така се забавлява, изпълва я с голямо задоволство от това, че толкова неща умее да направи.
Горещо лято. То нали затова е лято – да е горещо. Ако не бе така, през него щяхме да преминем без дори да го познаем…