Лятото синее, въздухът искри
в косите ти, уханни на пшеница.
Цветове на мак по твоите гърди
докрай изопват моите зеници.
Сякаш призрачна и нереална си,
така се чувствам сякаш пред бесило.
Ти всяка грешка можеш да простиш
докрая. И това е висша милост!
Отвън разпуква тежка пустотата,
която сляга нощем без контури
над притихналия и безформен град
и къщи с изкривени амбразури,
във омрежени от скуката очи,
в които любопитството хихика.
Както трънче във петата ми стърчи
със настървение на гладен хищник.
А утрото с наивност на детето,
за което и дъгата е батик,
безбройни ситни плитчици заплете
покрай слънчевия златен игленик.
Накъде потеглям в тази тишина –
морето ли да прекося след здрача.
Не владея силата да бъда сам,
единствено умея да изплача
водата, стекла в мокрите ти стъпки,
прохладата на утринния плочник
и жаждата на липовите пъпки,
в които страстите на мъж клокочат.