автор: yolanta

Леля Роза се качи в автобуса и чевръсто се огледа. Почувства се доволна, защото успя да си намери място в сенчестата му страна. Въздухът вътре беше тежък и горещ. Понамести се, бутна слънчевите си очила, които стояха огромни върху дребното й лице и се вторачи с присвити очи през прозореца.
Опитваше се да улови с поглед всяка подробност навън. Отвреме навреме се извърташе, за да огледа някой от правостоящите – плъзгаше няколко пъти поглед отгоре до долу и обратно, докато погледа й попадне върху ярко копче, пръстен, дразнещо подгъната якичка, косъм по лицето, интересна пъпка или особена брадавица; изследваше го известно време, справяйки се с желанието си да посегне и да оправи смачканото, да разчопли пъпката или да пипне брадавицата, накрая троснато извръщаше поглед пак навън и стисваше устни.
Леля Роза беше на седемдесет и осем години, смяташе, че възрастта й не й личи, никога не се беше омъжвала и живееше в бащината си къща на малка улица с дебели, сенчести кестени. Животът й беше минал под клоните им. Бомбандировките през войната засегнаха няколко къщи в края на тяхната улица, оставиха смлени тухли, стърчащ гредоред и прахоляк, но младите кестени оцеляха. През годините изпращаха войници, щастливи сватби с гръмка музика, абитуриенти сред облаци от цветове, тъжни погребални коли, по тях с кабърчета закачаха некролози в найлончета или лепяха съобщения за апартаменти под наем и снимки на изгубени кучета. Леля Роза се сърдеше и късаше всичко, закачено в близост до нейния дом. Струваше й се като оскверняване и тя бдеше да не им се случи тази мерзост. Съседите от улицата си знаеха и пропускаха кестените покрай къщата й. Но ако се случеше някой чужд и непознат на квартала да лепне нещо върху тъмокорите красавци, леля Роза скачаше в мига, в който забелязваше стореното зло, изхвърчаше през увисналата портичка и докато с ядни движения съдираше прилежно залепената обява, цедеше през зъби безкрайна тирада за здравословното състояние на нахалника. Не се спираше дори пред некролозите. Хвърляше парчетата на земята с думите, че всички сме тръгнали натам, айде дай сега да наковем навсякъде по дърветата съобщения, че сме се отървали от тоя живот, айде де, това никъде го няма по света, глупав народ.
Кестените съпътстваха живота й, познаваха я, изменяха се мълчаливо с нея, бяха й предани. Пролетно време цветовете им, прилични на бледи восъчни фигурки ухаеха едва доловимо със стипчив сладникав аромат. През лятото гъстите им сплетени корони тегнеха над паважа и разкривените плочки на тротоара. Вечер шумоляха спокойно и приспивно, сутрин свежо зеленееха над прозорците й. После през есента изгаряха в ръждиво-бронзова позлата, падащите им листа със сухо шумолене шепнеха нежно на земята тайни и я застилаха ласкаво в последна прегръдка. А в зимните утрини леля Роза обичаше на разсъмване да не пали лампата и да седи с железните си ролки на главата в полумрака на затоплената кухня. Седеше облакътена на масата край прозореца, заслушана в тихото бумтене на печката, пиеше горещия си шипков чай, за който вярваше, че й смъква кръвното и с някаква странна вглъбеност съзерцаваше тъмните дървета, които чернееха в полумрака на фона на белия сняг – красиви и влажни. Изглеждаха й като приказни – със заплетените снежинки между клоните в ледената мъждива светлина на утрото. Между силуетите им през улицата се виждаше къщата на баба Йорданка. Тя отдавна беше разгласила из махалата, че Роза седи рано сутрин в тъмното, за да не я виждат и шпионира кой минава.
Сещайки се за това, леля Роза сви презрително устни и се размърда раздразнено, а под нея изкуствената кожа на седалката тихичко проскърца – кой пък му вярва на тоя изкуфял бабишкер, дето разправя, че един ден котката й проговорила и й казала: „Синът ти умря.” точно, когато Ванчо получил инфаркта. Казваха, че след неговата смърт Йорданка се чалнала, обаче не, леля Роза я помнеше нея, тя и отпреди това си беше такава. Беше пришълка в този квартал. Леля Роза не я хареса още навремето, когато я видя за пръв път – като млада булка с яркото червило и буклите. Още повече започна да се дразни от нея, когато през горещите летни нощи, в които човек трудно можеше да заспи от жегата, те двамата с мъжа й седяха на пейката под лозата в задния двор и непрестанният къдрав гърлен смях на Йорданка се носеше оттам и се простираше над цялата улица, та всички да ги чуят. Беше чак безсрамно някак. А пък съвсем я намрази, когато мъжът й, лека му пръст, излезе един ден да сече клоните на два от кестените , защото й пречели на загубената Йорданка, че не й пропускали слънцето в стаите, мрачно й било. Тогава цялата улица ги чу. Накрая баба Йорданка, задъхана от безсилие, я нарече „злобна Кикимора” и „дърто Квазимодо”( тя минаваше за начетена) , а леля Роза хаднокръвно я прокле да й изсъхнат ръцете, дето посяга на кестените. След този случай двете не си проговориха повече, а из квартала започнаха да я наричат Роза Бодливата, по-късно просто – Бодила. Така и не се разбра кой го измисли, дали Йорданка или друг, но все едно – вече всички комшии по една или друга причина бяха заслужили дълбокото й презрение, тя беше поставила жалкото им живуркане много под нозете си, така че този прякор почти не я засегна. Дразнеха я само набезите на махленските деца, които надничаха през оградата и весело крещяха разни набързо скалъпени поетични произведения, в които основното ударение падаше върху думата „бодил”. Те се надпреварваха да хвърлят колкото се може по-навътре в запустялата й градина всевъзможни боклуци, като успяваха да смачкат и малкото останали цветя, диворасли на туфи и затрупваха зле оформените й лехи с лук и ягоди. Или пък брулеха кестените пред къщата, целеха прозорците й със зелените топки и кършеха клони. В началото на всяка атака леля Роза се стремеше да се прави, че не чува глупавите им крясъци и да пази достойнство, криейки се в къщата. Но хлапетата бяха упорити и неуморни - те знаеха, че това няма да продължи дълго. Скоро след това се разбягваха с луд смях – леля Роза изскачаше навън, понесла високо над главата си точилка, някой черпак или просто размахваше ръце. Чистосърдечно мразеше децата, от дъното на душата си и никога не го беше крила. Те бяха шумни същества, невъзпитани, невъздържани и зли. Чудеше се дали баба Йорданка не ги подстрекава. Но когато веднъж я видя с пяна на устата да крещи след глутницата хуни, които като ураган се изнасяха от двора й, сред водопад от обрулени джанки и възторжени писъци, се отказа поне от тази мисъл. Според нея всички млади родители бяха неспособни да отглеждат и възпитават деца. Затова светът отиваше на зле.
Автобусът тежко направи завой и спря. Обедната жега ставаше непоносима. Отвън на спирката чакащите със зачервени лица се бяха скупчили като морни пилета в оскъдното сенчесто петно на синьо-прозрачния навес. Под него беше също толкова горещо и задушно. Вратите се отвориха, но въздухът остана неподвижен. Леля Роза пребърка чантата си за някое парче вестник, с което да си повее. Намери само една смачкана салфетка. Опита се да я размаха под брадичката си, но нямаше ефект. Попи потта от челото и шията си и се обърна, за да огледа качилите се за нещо интересно по тях. Пред очите й застанаха два чифта загорели бедра с леко потрепващи пъстри полички. Яркозелена плетена торба бутна рамото на леля Роза. Тя се намуси и се отмести, после пак крадешком погледна над очилата. Боже! На какво приличат с тия голи крака! Ами ако на седалката вместо нея, седеше мъж?! Я, гащите им почти се виждат! Леля Роза потръпна зиморничаво при мислите, които й преминаха в галоп през главата и й се прииска да се прекръсти, за да не я стигне.
Знаеше ги тя мъжете. Мислеха само за едно... „Стискай си здраво полите – казваше й някога майка й - да си нямам неприятности с тебе.” И до днес виждаше ясно строгия й едър силует, застанал в полумрака на гостната, близо до студената печка. Спомина се на деветдесет и две години, лека й пръст, и до последния си миг остана сприхава и хаплива. След смъртта й месеци наред Роза си поплакваше. Изведнъж се беше усетила напълно осиротяла и сама. Плачеше не заради майка си, а защото не знаеше как да живее със самотата. Нощите станаха неочаквано тихи, липсваше познатото остро проскърцване и пропукване на старото легло в съседната стая, а утрините бяха празни без ритмичното влачене на чехлите по дюшемето в кухнята – от печката до масата, после до хладлника, глухото захлопване на вратата му и пак – до масата. Майка й се ставаше по тъмно, луташе се из кухнята някак безцелно и объркано, докато накрая придърпваше стола в ъгъла и облягаше глава върху ковьора с едри сини и жълти цветя, а погледът й заставаше почти неподвижен в отсрещния ъгъл оплетен в паяжини. Разказваше как след смъртта на мъжа й в този ъгъл се появило малко бяло облаче, което се задържало около минута и бавно се разтопило във въздуха, а през това време от спалнята се чували стъпки, сякаш някой се разхожда и оглежда всичко. Докато облачето се разтопявало, се чула въздишка, после стъпките престанали. Този разказ караше съседките са потръпват и да се прекръстват, а по-набожните забързваха към близката черква да запалят по една свещ за умрелите си роднини.
И до днес тъгуваше за присъствието й. А и се страхуваше нощем, особено в началото. Не, че една старица на деветдесет е достоен противник в ръкопашен бой с нощен крадец или с маниакален изнасилвач, но мисълта, че не е напълно сама, я крепеше. Спомни си какъв страх бра една нощ, няколко месеца след смъртта й, когато един пияница се беше облегнал под прозореца й и тихичко подвикваше : „Марийо, отвори ми, ма, Марийо! Обичам те, ма, Марийо, кучко долна, мръсна!” – леля Роза се беше изпотила от страх, а сърцето й щеше да изскочи. В първия миг не знаеше как да постъпи. Искаше й се само да пищи. Ако майка й беше жива, веднага щеше да й каже какво да прави. Миг, преди паниката съвсем да я залее, се досети. Да позвъни на полицаите, да! Обади се в полицията, разговорът дежурния я поуспокои, почувства по-малко сама с този спокоен и сигурен мъжки глас на другия край на линията, но в момента, в който остави слушалката, страховитата тъмнина лепкаво я обгърна и сърцето й отново лудо се разтуптя. През това време пияницата си беше тръгнал, а още малко след това видя и патрулната кола да минава бавно по улицата. Но до сутринта не мигна, вслушваше се във всеки шум. Причуваха й се стъпки на легиони извратени мъже, обикалящи на пълчища под прозорците й. Оттогава спеше с ножица под възглавницата, а кухненския нож слагаше на нощното шкафче – страхуваше се да не я прободе през възглавницата, докато спи. След време внесе и брадвичката в ъгъла зад вратата на спалнята.
Знаеше ги тя мъжете, да. Всички до един бяха използвачи. През хиляда девветстотин тридесет и шеста, когато Роза беше на седемнайсет, в последния клас на гимназията, около нея се завъртя един млад телеграфист. Беше миловиден, с нисък глас, червендалесто лице и хубави бели зъби, а смехът му беше бурен и насечен. Запозна се с него през една априлска неделя в дома на братовчедка си Василка. Той танцува няколко пъти нея, накрая й предложи да я изпрати до дома, а тя забеляза колко са лъснати обувките му. Мислеше си за него ден и нощ. Понякога вечер, когато имаше луна, тя заставаше на прозореца и втренчено гледаше бледата й светлина между клоните на кестените, като се опитваше да се съсредоточи и да извика образа на любимия си на фона на романтичното сияние – смяташе, че това е полагащото се поведение за една госпожица, която изпитва любовни трепети. Съжаляваше, че той не беше някъде далеч, за да й пише писма и тя да му отговаря с любов. Искаше й се да си има една дебела връзка с писма, вързани с широка панделка от розов сатен, да ги крие в дъното на някакъв скрин и да ги чете с въздишки на такава бледа лунна светлина – тогава всичко щеше да е съвсем подходящо.
Срещаше се с младия телеграфист веднъж седмично и не смееше да каже на майка си. Той я водеше на сладкарница и я черпеше с пасти с маслен крем и лимонада. Тя не обичаше лимонада, но винаги я изпиваше. Понякога след сладкарницата спираха да послушат военния оркестър, който с нестроен ентусиазъм свиреше в парка. Имаше много хора, алеите бяха пълни с усмихнати лица, дърветата зеленееха, шадраваните бликаха кристални струи вода, навсякъде около тях се носеше смях и приповдигнат говор и тя се чувстваше като на празник. Беше й леко и светло. Когато един ден майка й я повика при себе си в стаята, Роза знаеше какво ще последва. Така и не разбра откъде е научила. На следващата среща отиде с майка си. Пръстите й нервно въртяха най-долното копче на жакета, та се наложи майка й няколко пъти да й дърпа ръцете надолу. Мълча през цялото време и не посмя да вдигне поглед. Младежът също мълчеше и гледаше встрани. Говореше само майката. Срещата трая петнадесет минути, но Роза знаеше, че няма да ги забрави цял живот. И до днес се чувстваше все така омерзено и унизително, когато си припомнеше за онази пролетна привечер. По пътя към вкъщи тихо подсмърчаше, а копчето остана в ръката й. Майка й беше стиснала мълчаливо устни и ги отвори един единствен път: „Млък! Уличница! Как не съм те зашлевила още пред хората, не знам. Ще те пребия! Когато се приберем всичко ще разкажа на баща ти!” Изпълни заканата, но остана малко разочарована, защото не постигна желания ефект. Бащата само тежко изгледа Роза изпод вежди и запита: „Подлъга ли те?” После я изпрати да си легне. Последните му думи, преди тя да затвори вратата, бяха : „Малка си още за любов.” Не си спомняше дали той каза й нещо по-съществено до смъртта няколко години след това.
Чак след години се осмели да се влюби отново. Беше на двадесет и пет и майка й започна да й подхвърля, че вече застарява и ако още продължава да се държи като хваната от гората, съвсем скоро никой няма да я погледне. Беглите познанства, които имаше, завършваха безуспешно, защото майка й, която държеше винаги да се запознава с тях, успяваше да им намери доволен брой недостатъци, за да й ги подчертае и да й натърти, че пак се е запознала крайно неподходящо. Бяха ту с грозни зъби, ту кривокраки, ту не бяха в състояние да й предложат добър живот, ту нямаха добри обноски или пък бяха прекалено самомнителни, бяха дръзки, с недостатъчно добро образование, с просташко чувство за хумор, с леке на панталона, дебели, кльощави, вятърничави, прекалено пъпчиви, донжуановци, неугледни, необразовани, примитивни, хълцаха, когато се смееха, фъфлеха, бяха надменни, стеснителни, ниски или плешиви. Роза ги канеше в гостната, разрязваше сладкиша със стафиди, сервираше им в чинийка от синьо-черно стъкло, слагаше отстрани чашата с вода и кристалната гарафа, покрита с дантелената салфетка и мълчеше, докато избранникът разговаряше на всякакви теми с майка й. Много често след такова гостуване той не се появяваше втори път. А пък, ако случайно имаше недосетливостта да я потърси отново, през следващите една-две срещи тя неловко и страхливо търсеше начин да се отърве от него, чувствайки го наистина като досаден натрапник, забравила всичките му качества, които й бяха харесали първоначално. Изпитваше радостно облекчение, когато всичко свършеше. След това с плахо задоволство казваше на майка си за това, а тя отсичаше : „Много се радвам. Откъде въобще ги намираш все такива. Понякога се чудя как така изобщо нямаш усет за тия неща. Погледни на Павлова дъщерята дето се омъжи миналия месец – строен, хубав, елегантен, възпитан, има добри обноски и е образован, адвокат е. И е богат на всичкото отгоре. А тя да кажеш, че е нещо – я, каква е повлекана и все й виси косата отнякъде. Ама знае да се постави на положение, тя и преди ги въртеше на малкия си пръст едни такива хубави мъже. Не излизаше с когото и да е. Винаги е имала избор. А ти все се излагаш с първия срещнат. Срамота е от хората, ще кажат, че нещо ти има.” Когато въпросът опреше до нещо жизненоважно, майка й я заплашваше с хората. Кои точно, Роза никога нямаше представа, но то действаше.
И накрая, почти на двадесет и пет, се запозна с бленуваната мечта на майка си – един млад офицер с хубава черна коса и дълги пръсти. Майка й се потруди, но не успя да намери дразнещ недостатък и се успокои, дълбоко впечатлена от красивите букети, които носеше и на двете всеки път, когато прекрачваше прага на дома им. От пъстрите цветя сивата гостна грейваше, въздухът трептеше, цветята шумоляха изпод хартиите – весели и свежи в стъклените вази, а слънцето нетърпеливо се опитваше да пробие през тежките плюшени завеси, за да види искрящия им смях. „Ето най-после хубаво момче – отронваше доволна въздишка майка й – Мислех си, че никога няма да ти дойде акъла в главата.” А Роза с въодушевление се влюби в разрешения момък и започна си прави хербарии от букетите, защото й се искаше да запази възторжените цветя завинаги, до края на живота си. Малко по-късно й хрумна да прави от тях картини върху кадифе.
Един ден букетите престанаха да идват, вместо това пощата се пълнеше с писма. Роза си купи 20 метра от мечтаната розова сатенена панделка и започна да ги събира на връзки по десет. Старателно записваше номерца отгоре им и ги складираше в дъното на гардероба, макар че нямаше нужда от такава тайнственост - двете с майка й ги четяха винаги заедно, понеже тя всеки път я питаше: „Какво ти пише?”. Роза просто смяташе, че там между нагънатите дантелени блузи и хладните гънки на колосаните чаршафи е нормалното място за любовни писма. В тях всъщост нямаше кой-знае колко любовни слова. Като се изключи неизменното „Скъпа моя Розке”, те по-скоро бяха пълни с носталгични спомени и с оплаквания за студа или лошата храна в армията. Накрая на всяко писмо се мъдреше подписът: „Твой вечно”, а майка й въздишаше: „Какъв красив почерк за мъж! Без нито една правописна грешка! И те обича. Дръж го! За любовта си човек трябва да се бори!”. Роза не виждаше с кого и защо да се бори, след като всичко изглеждаше наред, но мълчеше, защото майка и беше спокойна и доволна.
После в една мразовит мартенски следобед на четирдесет и пета дойде неочакваният удар – той загина в битките край Драва. Слънцето се криеше между парцаливи мръзнещи облаци, леденият въздух хапеше, вятърът навъсено огъваше голите клони на кестените, а Роза прибра косите си, облече черна рокля и я носи повече от три години, тиха и съкрушена. Понякога чуваше майка си да разказва с някаква притаена важност в гласа: „Жали годеника си” - Тя намираше това това поведение за много почтително, а и то беше добър повод да отблъсне пълзящите клюки на съседките, че дъщеря й е стара мома. По-късно започна да казва : „Вече се притеснявам за нея. Казвам й: Защо бе майче тоя траур, млад човек си, а тя не ще да чуе. Ох, докога ще носи тая скръб...” и угрижено свеждаше поглед към земята. Всичко беше точно и с артистичност премерено. Съседките клатеха главите си в синхрон и гледаха нажалено, както беше подходящо за духа на разговора. А вечер, когато двете сядаха на масата, майка й казваше: „Прекаляваш с това черното. Ами че аз за баща ти не съм носила толкова траур. Хайде, забрави го! Хубво момче беше, ама Господ друго е мислил за него. Следващият ще дойде.” А Роза се затваряше все по-удобно и безопасно в себе си. Вече почти не говореше, майка й я нарече „Чешит” и се успокои. Роза имаше смътното усещане, че майка й някак й се сърди за това, че когато най-после се свърза с подходящия мъж, вместо да вдигнат сватба, като нормални млади хора, той взе, че загина. Като че ли Роза трябваше да предвиди това, а в заслепението си не успя и сега майка й беше разочарована.
Кестените навън шумоляха тъжни и черни, а лудото слънце отдавна беше престанало да наднича в забулената гостна. Пък и там рядко вече можеше да се види някой.
До ден днешен леля Роза мразеше тази стая и почти не влизаше там. Гостенките си, ако се случеше да има такива, канеше в кухнята. Зиме – под предлог, че прави икономия на нафтата, а през лятото – че има работа около печката. Но всъщност от десет години насам нямаше кой да я навести, освен инкасаторката, която се изправяше с едно малко фенерче в тъмния мухлясал коридор, записваше показанията на електромера за по-малко от минута и бързаше да се измъкне на светло с едно припряно „Айде...” .
Когато годеникът й почина, Роза закачи по стените всички картини от изсушените букети. Отзад им беше налепила листчета с надписи: „ 11 май – Св.Св.К. и М. – букетът за мен, празничен”, „28 окт., моят 25-и рожд. ден – букетът за мама”, „28 окт., моят 25-и рожд. ден – букектът за мен” . С часове съзерцаваше някоя картина и всички спомени оживяваха като истински. Накрая заспиваше в сълзи, докато майка й тропаше по заключената врата: „Утре ще ги изгоря всичките! Престани да ревеш всяка вечер! Вместо да излезеш като млад човек, ти си се окатанчила като кукувица! Отвори, няма да крещя пред заключената врата като луда! Ей ги младежите, взели акордеон, отиват в парка, комсомолците организират танцова забава на лятната естрада! Днес слагаха нови драперии и прожектори, видях ги. Млади хора, народ! Весело, хубаво, светло!... Какво си седнала да ревеш – шест години минаха оттогава, отвори ти казвам, само с мъртви ли ще живееш, ох, съкрати ми живота!” Тирадата продължаваше още пет – десет минути, после майка й, изтощена се скриваше в спалнята и рухваше на креслото си. В топлите вечери из въздуха над гъстите корони на дърветата се носеха далечните игриви звуци на акордеоните и весело се разстилаха над тъмните покриви, смехът на Йорданка, която току-що беше дошла като млада невеста, звънтеше из въздуха, а бляскавите звезди отгоре студено наблюдаваха през отворения прозорец Роза, която пред огледалото с подпухнали очи проследяваше няколкото бели косъма в косите си. Вярно е, той беше само спомен и Роза не знаеше вече защо всъщност плаче – за него, за изгубения му живот, за загиналата любов или за себе си. Струваше й се, че животът си лети, лети, някъде навън, носен от смеха и музиката, а тя седи тук замряла, хербаризирана, вледенена и неподвижна като планина. Само кестените й правеха компания в този път из безвремието. Листата им шумяха безпристрастно като стотици гласове, които сякаш преминаваха порай нея в пътя си към вечното.
По-нататък живота й беше еднообразен и монотонен – като тежките води на бавноподвижна река – спокойни на повърхността, неизвестни и незнайни отдолу. Работеше каквото намери. Вършеше си работата със суха методичност. Правеше картини с апликации, отначало в безкрайните си свободни вечери, после започна работа в предприятие за сувенири към Съюза на българските художници. Най-хубавите й картини бяха от хербаризирани цветя. Дори имаше една изложба, която беше отразена на последните страници на вестник „Вечерни новини”. В изложбата участваха три приложнички, Роза я споменаха последна, с думите „... не на последно място – самобитният талант на другарката Роза Костантинова, която с творчеството на красивите си картини от естествени материали ни разкрива способността на съвременната социалистическа жена-художник да твори и мечтае, да носи с гордост своя скромен принос за развитието на социализма и да върви уверено напред, окрилена от грижите на Българската Комунистическа партия.” Имаше и неясна снимка на една от картините, но Роза не успя да разгадае на коя от всичките, а и като че ли не я интересуваше.
Получи грамота, написана с черно мастило, която намокри още същата вечер, по време на церемонията, с разплискано вино. Хартията се накъдри и мастилото се стече на няколко тънки вадички към долния ляв ъгъл, защото Роза затръска грамотата енергично, опитвайки се да спаси надписите.
Завоят беше рязък, а и според леля Роза шофьорът караше като луд. Яркозелената торба се люшна и със все сила се стовари върху рамото й. Тя ококори сърдито очи и вдигна поглед възмутена. Момичето придърпа чантата си и гледайки я някак като че ли прекалено изотгоре, каза високо:
- Много се извинявам, госпожа.
Леля Роза нацупено извърна глава към стъклото и не отговори на разсъблеченото момиче. В същия миг дочу:
- На кого се извиняваш?
- На бабичката, халосах я с торбата.
Двете се разкикотиха безгрижно, а леля Роза подскочи. Бабичка! Тя се гордееше, че така младее за нейните седемдесет и осем години. Бабичка! На тая фръцла баба й само може да мечтае да изглежда така на седемдесет и осем! Ама до тогава сигурно ще е спаружена като маруля! Невъзпитана пикла! Безвъзвратно изгубено е това поколение, няма спор, без-въз-врат-но! Леля Роза беше твърдо убедена, че през две хиляди и седемнадесета година ще настъпи краят на света, да, баба Ванга го е предрекла. Очакваше го с тайна радост; вярваше, че ще доживее да е свидетел на възмездието върху този изгубен свят!
Автобусът наближаваше спирката, на която леля Роза трябваше да слезе, за да отиде до пазарчето, откъдето щеше да си купи евтини домати и хубаво зряло парче диня. Мисълта й беше заета с колебанието дали да тръгне първо наляво към сергиите с домати или надясно към камарата дини под бялата тента в дъното на пазара и на връщане да купи доматите. Тя бавно се изправи и подръпна полата си отзад, за да я оправи, ако се е залепила в жегата. Наоколо се беше поопразнило, така че не й се наложи да си проправя път в тълпата. Пред нея стоеше млад мъж с дълга коса, завързана на опашка с дебел ластик, хванал за ръка малко момченце на не повече от четири годинки. То внезапно извиси гласче в тишината на автобуса и без всякакъв свян запя:
- Пишки и пишоо-оо-нки! Пишки и пишооо-оо-нки! Пишки и пишооо-оо-нки!....
Леля Роза се оцъкли и лицето й се опъна. Боже! От възмущение в първия миг не можа да си поеме въздух и изхрипа. Втренчи с очакване поглед в бащата. Почувства се омърсена.Той беше длъжен да направи нещо! Трябваше да издърпа ухото на това глупаво създание, което пееше мръсотии с пълен глас. Да го зашлеви! Да го перне през врата, силно, така че да му изскочат очите на малкия, лигав глупак. Или поне да му се скара! Възпитанието е в основата на всичко! Детето трябва да знае кога и какво да говори, как да се държи пред хората! Родителите й бяха строги и справедливи. За секунди в главата й прелетя гордата мисъл, че не беше правила такива гнусни неща като дете, била е винаги послушна, сериозна и кротка. А това тук е позор за родителя. По-зор! Така е, нейното поколение беше друго, те бяха достойни хора, отгледани по съвсем различен начин. Детето трябва да познава родителската строгост. Детето трябва от малко да върви в пътя, който му показват родителите. А те трябва да му показват правилния път! За да порасте истински човек. Въз-пи-та-ни-е-то! Този баща ако наистна беше на мястото си, трябваше вече да е потънал от срам, да е възмутен и потресен. Да, трябваше да му извърти един хубав шамар, че да изхълца.
Вместо това бащата се обърна към сина си, сведен като крило и с усмивка му каза:
- Тихо, Саше, тихо, мойто момче. Не така.
И Сашето веднага млъкна, вдигна големите си очи към баща си, погледът му срещна неговия, а на личицето му грейна усмивка. На светлината на слънцето целият се превърна в едно мъничко трептящо и златисто петънце. Тъничкото гласче преливаше от любов, която трудно можеше да побере в себе си:
- Добре. – малката бузка се допря с нежност до бащината ръка. Бащата се усмихна още по-широко и погали детето по главата.
Ушите на леля Роза писнаха. Като че непоносим горещ ураган се стовари върху нея. Това неочаквано излишество на нежност и толкова крещяща любов и прошка я помете и зашемети. Тя стисна гуменото уплътнение на вратата и се поизмести напред, сякаш за да не се изцапа. Не усети как се отвори вратата, после се видя да слиза от автобуса стъписана и неразбираща и пое машинално по познатия маршрут натам някъде, към стоплените под слънцето планини от домати и дини, които вчера са били същите, и утре няма да се различават от днешните – кръгли, червени, еднакви и изпълнили предназначението на живота си – да радват окото и да съблазняват минувача. Не усещаше краката си. Като че ли изведнъж се пробуждаше от сто години насам – някаква странна съсухрена спяща красавица извън всякакъв приказен сценарий... Примижа на слънцето, което изгаряше до дъно очите й и тръгна напред като слепок, който панически се стрелка без посока във вечно движение.
След половин час, когато слезе обратно на своята спирка и пое към къщи под пъстрата сянка на кестените, тя усети как й се вие свят и на душата й тегне вечен камък, който се е сраснал с дробовете й. Голям камък, обгърнат от дебел стогодишен мъх. Усети примката, която я душеше през всичките години досега. Времето се беше разтворило сякаш в чаша с вода и сега чакаше да бъде изконсумирано – наведнъж и безвъзвратно. Сякаш кестените й бяха изчезнали, нямаше ги, нямаше ги, нямаше ги, а улицата стоеше гола и безизразна, само с разкривения си плочник и безкрайните огради под палещото обедно слънце.