автор: blagova

Над мен луната. В пълната си фаза.
Пред мен шосето. Проснато по гръб.
Запаметена музикална фраза
убива в паметта ми, като ръб.

И търси нервно точната си рима,
за да възкръсне в нежния ми стих,
когато мракът светло и незримо
ще нанесе финалния му щрих.

А пътят мами. И гори ме жажда.
Над бездната понасям се без страх.
В мига, когато този стих се ражда,
навярно горе ангел свири Бах.

Подлунна сага. Пътища безпътни.
Единствено внезапен пътен знак
ще ни напомни, все пак, че сме смъртни
и след завоя ни причаква...мрак.