автор: ivliter

Помръкна светлината, сви се в пашкула слънчев, като уплашено дете след сторената пакост стихна. Вечерни пламъци обхванаха небето и месец-нестинар чевръсто тръгна в ярката жарава. Земята се сниши, приклекна от натежалата умора в зноя летен.
Дърветата с повехнали от жегата корони откъснаха от себе си най-дългите си потни сенки. От ниското, откъм реката, се вдигна и пролази хлад, и с бащинска ръка погали стърчащата коса на буйната трева, изпръхнала от слънчевия пек не знаещ в август милост. И проехтя откъм дола нетърпеливо квакане на жаби, което сякаш призова да дойде мракът. От сянката на старата гора излезе той, там иззад изправения дъб на синура висок, където вдъхновените щурци отдавна вече извличат нежни трели от своите цигулки.
Със старата си шапка на главата и с поофрашкан фрак, намазал старите обувки на дебело с най-гъстата си черна вакса, изгубили в праха на лятото от своя блясък, пристъпва бавно той с разрошена коса и с поглед антрацитов изпод провисналата периферия на шапката. А на ревера е забол примамливия блясък на първата звезда нетърпеливка.
Кога приятел, кога враг, но неизменно идва всяка вечер той, щом слънцето прескочи хоризонта. С един запял щурец в дланта си, върви към мен и се усмихва. Не бърза никак, а и за какво ли – изцяло времето на идващата нощ е негово – ще прави в него чудеса, а други ще изтрива от лицето на земята. Ще пее, ще танцува със слезлите след него сенки и ще отъпква пътя на съня.
Макар и с малко черна слава, вълшебник си е той и вещ магьосник. И затова звездите го желаят, умират от копнеж по него, като моми нелюбени очакват неговата ласка с трепет.
Добър и лош, ту тъжен или весел – такъв е неговият нрав, променлив, но никога не ни забравя.