автор: Milvushina

Продължение от Паднала от Небето (3)

По пътя, обаче, колкото и да се опитваше да не мисли за случилото се в магазина на госпожа Барнаби, Самюел все връщаше в мислите си към него. Той въздъхна. По-големите момчета от училище, а и не само те, постоянно го тормозеха. Присмиваха му се за очилата и го наричаха с всякакви имена, едно от друго по-обидни.
Такава беше съдбата на умните, но плахи момчета, които по-лесно общуваха с книгите и числата, отколкото с връстниците си. Те не знаеха как да отговарят на нахаканите и груби забележки и с времето все повече се свиваха в себе си и се изолираха от света, който беше жесток и несправедлив към тях.

Самюел не разбираше какво удоволствие им доставя да го унижават. Той тайно мразеше популярните момчета и още по-тайно им завиждаше. Искаше му се красавици като Лили Бронски да гледат него така, с премрежен поглед изпод ресниците си и подканваща усмивка. Какво значение имаше, че не можеше да му се опре никоя задача по геометрия, или че знаеше столиците на всички африкански държави? Момичетата не харесваха книжни плъхове като него, а нафукани типове като онзи Боби Сандерс. Проклетникът беше навършил 16 през пролетта и в дъждовно време не пропускаше възможността да прелети покрай него с Шевела на баща си, за да ги изпръска целия. Нямаше да е толкова зле, ако и всичките му съученици не се заливаха от смях. Какво му оставаше на Сами, освен да търпи и да се съюзи със също толкова нещастните момчета като него, с очила по-дебели от неговите и досадни малки сестри?

Само да знаеха за Лукса, за неговата Лукса! На вид най-красивото момиче, което беше стъпвало в Колорадо, а може би и във всичките 50 щати на Америка! Но тя не беше само това, беше ангел, истинско ангелче с пухкави бели крилца. Да можеха само да го видят как тя тича след него и го моли да остане с нея! Веднага щяха да го погледнат с други очи, момичетата щяха да му се натискат и да се надпреварват да излизат на срещи с него. Никой нямаше да го закача, него, приятеля на ангелите!

На Сами му мина идеята да се отбие в редакцията на местния вестник и да разкаже всичко там. Сензацията щеше да гръмне веднага! В дома му и в убежището му щяха да се изсипят хиляди репортери от всички краища на света. Дори самият Папа Йоан Павел можеше да го покани във Ватикана. В учебниците по история и религия щяха да пишат за него, Самюел Джоузеф Барнс, като за първия човек, осъществил контакт с ангел. Може би дори щяха да направят холивудски филм, във който той да играе самия себе си. Щеше да стане много богат, а майка му щеше да се вози в нов кадилак, вместо да кара разтракания си Додж Дарт, стар като Вселената.

Той силно се изкуши от тази мисъл, но веднага си представи как военните идват и отвеждат Лукса насила. Виждаше как ангелчето бие с юмручета по задното стъкло на бронираната кола, а от очите й не спират да капят сълзи.
Самюел поклати глава и го досрамя от самия себе си. Не можеше да постъпи така с беззащитната Лукса, която му се беше доверила и можеше да заспи единствено, ако той е с нея. Ако я използваше за собствени цели, без съмнение Бог щеше да го накаже, а той щеше да гори в ада вечно. Самюел не беше предател и подлец. Носеше й рокли и плодове. Беше й приятел.
Намери Лукса седнала на прага на къщичката с книга в ръка.

- Сами! – изписука тя радостно. – Ти дойде! Защо се забави толкова?
- Ще видиш! Какво четеш?
Ангелчето приближи книгата към Сами, за да види заглавието на корицата.
- Глупаче такова – засмя се той. – Не се държи така, на обратно е. Освен това е на испански. Имам я от татко, спомен от баба, която е родена в Мадрид.
Ангелчето сви деликатните си рамене и зачете `Дон Кихот` на глас.

- `Ah, señor mío! —dijo a esta sazón la sobrina—; advierta vuestra merced que todo eso que dice de los caballeros andantes es fábula y mentira, y sus historias, ya que no las quemasen, merecían que a cada una se le echase un sambenito, o alguna señal en que fuese conocida por infame y por gastadora de las buenas costumbres.`

Ченето на Самюел увисна, a oчилата му бавно се свлякоха надолу по носа му.
- Ти говориш испански?! – попита той смаяно.

- Ние, ангелите, владеем всички езици във Вселената, дори тези на животните. Аз говоря на езика на Едем, но до твоето съзнание достигат само смислени за теб думи. За теб това е испански, а за мен нещо, което просто разбирам.

- Невероятно! – възкликна Сами. – Къде беше, когато се готвех за изпитите тази пролет?
- В Едем – усмихна се Лукса.

- Знаеш, че не беше въпрос, но ми се искаше да има кой да ми помогне с домашните. Много съм добър по химия, физика и математика, но чуждите езици са ми трудни. Имаш ли някакви вести от майка ти?

Усмивката изчезна от лицето на ангелчето. То затвори книгата и отпусна гръб на рамката на вратата.

- Бъди търпелива. Всичко ще се нареди, само бъди търпелива. Виж, нося ти ябълки от градината и зрели къпини. Опитай ги.

Сами вдигна една къпина към лицето на Лукса и тя колебливо отвори уста и затвори очи. Той се спря за миг, втренчен в изящното й носле, в съвършено изваяните й устнички и нежно вратле и преглътна с мъка. Ангелчето направи гримаса на очакване, а Сами се сепна и много внимателно постави къпината на езика й.

- Вкусна е! – одобри Лукса. – Носиш ли още?
Сами изсипа къпините, които беше набрал по пътя, в отворените й шепи.
- Всичките са за теб.
- Благодаря ти, Сами. Много си мил.

Момчето мигновено се изчерви до корена на косите си и я остави да похапне на спокойствие. Когато Лукса изяде и последната къпина, той й предложи кърпата си. Ангелчето избърса пръсти я нея, а Сами й каза тържествено:

- Виж какво още ти нося. Ето защо се забавих. Купих я за теб.
Той извади новата бяла рокличка от пазарския плик и я сложи на коленете й. Ангелските очички грейнаха. Лукса бавно прокара ръка по плата.

- Ще я облечеш ли?
Ангелчето я вдигна срещу слънцето, разгледа я внимателно и се закикоти. Сами я погледна объркано.
- Какво има? – попита я.
- За момиче е! Крилата ми няма да се поберат.
Сами се почеса ядно по врата. Как не се беше сетил!
- Не бери грижи! Ще ми се намерят ли... – Лукса затърси думите в ума си – ножица, игла и конец?
- Имам у дома. Ще ти донеса. Нося ти и друго. Ето, виж.

Самюел извади малките обувчици от торбата. Ангелчето плесна радостно с ръце и веднага протегна крачетата си към него. Момчето прочисти гърло.

- За да не се нараняваш като ходиш – обясни й той.
- Досетих се. Сложи ми ги!

Само взе лявото й ходило в ръка, сякаш беше старинна порцеланова чашка и надяна обувчицата на него. Опъна каишката, намери дупката за игличката и я закопча, а после повтори същото и с дясното й краче.

- Стават ли ти?
Ангелчето стана и се затича, а като се спря пред Сами, на лицето й се беше изписала широка усмивка.
- Чудесни са! Благодаря ти! Къде ще ме водиш днес?
- Искаш ли на потока? Не е много близо, но имаме цял следобед разположение.
- Да тръгваме тогава – запърха с дългите си мигли ангелчето, а колената на Сами омекнаха.

Той я поведе по тясната горска пътека и половин час по-късно двамата се намериха на моста над малката река. Двамата седнаха на едно възвишение, откъде се виждаше цялата околност, а Лукса подпря главичка на рамото на Сами. Той я прегърна над крилцата и двамата седяха тaка без да проговорят дълго време, загледани във водата, която си проправяше път между камъчетата.

- Искаш ли да слезем долу? – попита я той накрая.

Вместо да отговори, ангелчето сложи нежната си, малка ръчичка в неговата, а той я поведе надолу по склона. Лукса го пусна и потопи длани във водата.

- Студена е! – удиви се тя.
- Така е – кимна Сами. – Можеш ли да плуваш?
- Мога – отговори колебливо ангелчето.
- Тогава, ако още си тук другата седмица, мога да те заведа надолу при езерото.

Лукса кимна и свали плаща от раменете си. Крилата й се виждаха на гърба й в цялата си пухкава прелест, а тя ги изпъна назад и ги размърда, също както би направил човек след дълъг сън. Сами й се усмихна срамежливо, а тя му намигна. Ангелчето потопи плаща си във водата и разтърка замърсените краища. Той веднага върна искрящата си белота, а тя го остави да изсъхне на слънцето. Лукса обясни на смаяния Сами, че ангелските дрехи на Едем се запазват съвсем същите във времето, подобно на притежателите им.
Тя събу обувките си, взе ги в ръка и нагази с босите си крачета в реката. Погледна назад към момчето, което седеше на земята на няколко крачки от нея.

- Какво правиш? – попита той с очи присвити срещу слънцето.
- Това!
По-бързо, отколкото Сами смяташе за възможно, ангелчето грабна шепа вода и го напръска.
- Ах, ти!

Лукса весело изписука и побягна, а момчето скокна и се затича след нея. Двамата се гонеха по реката, криеха се между дърветата и много се забавляваха. Накрая Сами, съвсем останал без дъх, се просна по гръб на тревата и обяви:
- Предавам се!

Лукса не даваше никакви признаци на умора, но легна до него. Сами се обърна към нея. Капчиците вода, които бяха попаднали върху тъмните й къдрици, блестяха като диаманти на светлината. Помисли си, че не беше виждал нищо по-прекрасно.

- Знам, че майка ти ти липсва – каза й той тихо – но аз се радвам, че падна в двора ни.
- Ти си добър приятел, Сами.
Той въздъхна. Искаше му се и момичета на неговата възраст да мислят така, а не да го отбягват.
- Хайде да се прибираме. Ще ти направя лимонада – нали искаш? И ще потърся комплекта за шиене на мама.

Двамата се върнаха в горската къщичка, а Самюел донесе храна, две чаши, лимонада и поисканите от ангелчето ножица и игла с конци. Вечеряха на прага, а дори когато слънцето почти се скри, на момчето не му се прибираше. Нямаше нужда Лукса да го увещава да остане с нея докато заспи. Той загуби представа колко пъти прокара пръсти по пухените й снежнобели крила, но все му се струваше, че не му стига.

Когато се прибра у дома, навън вече беше тъмно като в рог. Майка му едва се крепеше от изтощение. Сами й обеща, че на сутринта ще я събуди навреме за неделната служба, а Мисти уморено му пожела лека нощ.

------------------

Сами щеше да се наслади на чудесна, прохладна ранна сутрин в компанията на Лукса, ако не беше забравил да събуди майка си. Минути след 10 часа, когато започваше църковната служба, той се сети, че Мисти вероятно все още е в леглото. Притеснен, че е оплел конците, той остави Лукса сама и на бегом се върна в къщата.

Намери майка си по нощница в стаята й, а тя започна да го хока още от вратата:
- Нали обеща, Самюел! Трябваше да отидем заедно на църква!
- Но, мамо…

- Държах да чуя днешната служба. Исках и да поговоря с пастора. Толкова просто нещо те помолих, Самюел! Ако го нямаше врата ти, и главата си щеше да забравиш някъде.

Момчето потръпна. Рядко виждаше майка си толкова разлютена.

- А къде са ми чехлите? Онези, розовите, които ми подари баба ти. От седмица не съм ги виждала.
Той пребледня. Знаеше къде ги беше видял за последно.
- Ще... ще ги потърся, мамо. Може да се забавя – каза той и изхвърча от стаята преди да чуе отговора й.

Намери Лукса пред къщичката. Тя седеше на прага и се взираше тъжно в полата на бялата рокля от магазина на госпожа Барбаби. Имаше огромна цепка встрани там, където платът трябваше да е цял.

- Кога успя?! – ахна Сами. – Цяла сутрин я преправя. Оставих те за няма и десет минути, а ти вече я скъса!
- Опитвах се да се покатеря на дървото! Ако успея, може би ще видя къде е Едем...
- Остави това сега. Къде са чехлите на мама? Онези, които ти дадох в деня, когато те намерих.
- Вътре са.

Сами ги намери зад врата. Бяха кални, мръсни и трудно можеше да се предположи, че някога са били розови. Той се хвана за главата.

- Какво си направила с тях, Лукса? – развика й се той.
Ангелчето наведе виновно глава.
- Разхождах се навън. Мислех, че не се променят... както у дома.
- Това е Колорадо, не Едем, Лукса! Чехлите се мърсят, роклите се късат. А майка ми е бясна, че не съм я събудил.
- Съжалявам, Сами...
Той изобщо не я чу, а само махна с ръка:
- Трябва да се върна при майка ми. Ще си имам куп неприятности. Ще се забавя.

Той й махна рязко и бързо затвори вратата зад себе си.

Останало само, ангелчето се разплака. Сами й беше приятел и се отнасяше така добре с нея, а тя с какво му се отплащаше? Не искаше да му създава проблеми. Тя искаше единствено да се прибере у дома.

Лукса излезе от малката къщичка и тръгна накъдето й видят очите.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!