автор: osi4kata

Скъпи ми Гарончо,


Измина цяла вечност, откак не съм ти писала. Случиха ми се толкова много неща само за осем месеца. Толкова, колкото на повечето хора не им се случват за един цял човешки живот.

Ще започна с хубавите новини – с Пильо подписахме брак на 23 януари. Сватба не правихме. Не обичам да пръскам пари за тоз дет‘ духа, пък и никога не съм мечтала да се видя в рокля с шлейф или да се нося сред тълпи от роднини, забулена в бяло като шиитка-девственица.... Цялата суетня около една сватба би ми докарала спонтанен аборт.

Облякохме се прилично, поканихме баща ми и Мила, а братът на Пильо – Григор и приятелката му дойдоха за свидетели. Церемонията беше кратка и поносима, подписахме се в регистрите, разменихме си халките, целунахме се и.. готово! Станахме семейство за има-няма петнадесет минути. После обядвахме заедно в ресторант Рибарска Трапеза и туй беше то... Не обичам да съм център на внимание и да целувам бабички-роднини, които дори не познавам.

Само три седмици след сватбата станахме собственици на бяла къща с вратичка за котки, магнолия пред прозореца на спалнята и малко езерце с една златна рибка вътре , разположено в обширния заден двор. Платихме къщата в брой. Без заеми. Пильо настояваше да даде всичките пари, но аз категорично отказах. Вложих спестяванията си и сумата, която тате ми даде,в нашата първа инвестиция. Котю поскита ден-два из сокаците, докато ги опознае и на третия ден установи, че не съм го прекарала с преместването. На хубаво лесно се свиква. Преди да напуснем квартирата, боядисахме стаите, както бях обещала на хазяина. Заживяхме си като в някаква приказка. Кантарчето ме шокираше всяка сутрин с нови показания, но не ми пукаше изобщо. Бременните жени имат право да дебелеят. Пильо се оказа грижовен и ласкав съпруг. Верен – не! Някои неща никога не се променят. Бях наясно още от самото начало, че ще имам конкуренция. Силно казано е „конкуренция“, защото нас двамата ни свързва нещо по-силно от „цуни-гуни“. Ние се обичаме и сме приятели завинаги. Никога няма да забравя как Пильо ме внесе на ръце в новата ни спалня, когато окончателно се нанесохме в къщата. Беше на 25-ти април. Магнолията беше цъфнала с големи восъчни цветове и прозорецът беше отворен. Девет и трийсет вечерта... Любихме се диво и шумно. На другата сутрин (неделя) излязохме до бакалията да си купим мляко и установихме, че съседите ни поздравяват, усмихвайки се странно... с криви усмивки. Пиле, бе – зачуди се Роби – тия защо ни гледат на инчики? Ми, отвърнах аз – най-вероятно си мислят, че работим в порно индустрията... След няколко седмици организирахме обедно барбекю и се запознахме с всички в района. Съседите пристигнаха от любопитство по-скоро – леко притеснени. Донесоха си пържолки и наденички, и биричка. Пильо изпече сигурно 20 кила месо през онзи следобед... Напълнихме няколко бидона с бирени бутилки за рециклиране. Нямаше нито едно дете в началото, но когато се установи, че сме само младоженци – бащите освободиха детегледачките и доведоха децата. След барбекюто, докато събирахме отпадъците, стигнахме до извод, че сме попаднали на добро място.

В работата всичко е под контрол. Вече нямам менторки. Провеждам интервютата с една по-млада от мен колежка, която се грижи за документацията. Прехвърлиха ме в секция, която се занимава с по-сериозни фирми, не със супермаркети. Заплащането е повече от достатъчно. Понякога като се замисля колко време отрепах при Сълзица-Прасица, работейки ѝ даром и си ядувам сама на себе си!

Бременността ми се развива добре, още преди подписването спрях да драйфам безобразно с повод и без повод. Само миризмата на пържени филийки продължи да ми дава ядове. Бебето ритна за пръв път, докато заключвах за последно вратата на старата квартира. Мисля, че точно тогава изпитах майчинска любов. И разбрах, че всичко дето се говори за нея е самата истина, не някаква напомадена превземка. Все още не знам какъв е пола на детето ни и не искам да ми казват предварително. Пильо също не знаеше. Каза, че ще го обича, каквото и да е.

На десети август в 3 часа сутринта се събудих от хлопане по вратата. Помислих, че Пильо си е забравил ключа, както обикновено. Предната нощ беше излязъл да се види с приятели. Не беше той. Двама полицаи бяха. Като ме видяха колко съм бременна се смутиха първоначално, но после ми казаха, че е имало пътно-транспортно произшествие и Робинзон е в болница, в тежко състояние. Предложиха ми да ме закарат до болницата. Метнах си едно яке върху домашния халат, обух някакви чехли и тръгнах с тях. Когато пристигнах в реанимация, беше твърде късно. Моят Пильо издъхнал минути преди да се появя...

Скъпи Гарончо, вече никога няма да видя мъжа на моя живот. Тази мисъл ме съсипва денонощно. Хората, които обичам ме напускат преждевременно. Погребахме Пильо при баща му и майка му в калния предиобед на 13 август. По същото време, на гробищата имаше още едно погребение – погребваха Жижи.

Ако сърцето на детето ни не биеше в мен, може би щях да последвам Пильо в неговия райски пъкъл още преди погребението му. Баща ми се усети, мисля и затова от тогава е плътно до мен. Опитва се да ме успокоява и да ми обяснява как Роби не заслужава да страдам толкова за него, защото е бил в колата с момиче, когато са паднали от моста на магистралата. И са били пияни „на кирки“. Накрая му се озъбих, казвайки че верността не е най-важния фактор в една връзка. Приятелството и любовта не са робство, което да подтиска човешките мимолетни желания. Баща ми млъкна, поне засега.

Вече съм в майчински. Остават ми няколко дни до термина. Дебела съм. Нещастна и дебела. Това, от което най-много се страхувах, ме сполетя. Самотна майка! Дебела, отчаяна и самотна бъдеща майка...

След погребението, братът на Пильо – Григор ми донесе всичките снимки от детските им и младежки години. Няколко големи албума и една наилонова торба – пълна догоре. Помоли ме да ги съхранявам, защото той продавал къщата на родителите си.

Сега разглеждам снимките и опознавам миналото на мъртвия си съпруг, приятел и любовник. На бащата на моето дете, което ще се роди в близките дни. Ето тук, на една от снимките Пильо е в началното училище (така пише на гърба) – ухилен с беззъба усмивка и чаровен до няма и къде... Защо онази вечер не отидох с него?! Толкова ми се моли... Можех да предотвратя случилото се, да идем на друго място, не в Четирите Краля, където Иван, Жижи и Сълзица са част от обзавеждането. Защо, защо.. защо?! Кой дявол накара Пильо да се забие там? Той самият се кълнеше, че никога негов крак няма да стъпи в Четирите Краля повече. Какво се е случило в онази нощ? И се сещам за мобилния му телефон, който лежи в чекмеджето на бюрото ми, с паднала батерия.. Когато ми дадоха личните вещи на Пильо от болницата, телефонът беше изключен. Бил е в джоба на якето му и е останал цял-целеничък... Пластмасата е в пъти по-устойчива от човешката плът. Ставам, отивам до кабинета и вадя сел-фона на мъртвия си приятел от чекмеджето, после намирам зарядното и го включвам да се зарежда. .. Влизам на последни обаждания и разпознавам номерът на Иван. После проверявам входящите съобщения. Последните три – от Жижи. Бог да я прости малката пачавретина... Аз никога няма да мога! Сякаш чувам гласа ѝ като отварям последното ѝ съобщение – Роби, моля те! Ела веднага, миличко! Този изрод ще ме убие!... Защо не я е убил без да вдига пара този евентуален спасител на човечеството – мисля си аз и отварям предпоследното съобщение – Роби, Иван се е нашмъркал безумно и току-що ме подари за тази нощ на Еди Чекията. Моля те, ела в Четирите Краля! Заради преди... Сядам на стола пред бюрото, защото ми се завива свят и отварям първото ѝ съобщение – Роби, не мога да живея без теб. Искам да го направим пак.

Нещо се откачва от кръста ми и адска болка ме разрязва на две... Крещя неистово... Татко нахълтва в кабинета разрошен като диригент в акция и пита какво става. Отговарям му, че може би раждам.

Часът е десет и половина вечерта, 19-ти септември. .. Скъпо Дневниче, преди секунда синът ми се появи на бял свят.. Роди се в линейката, на път към болницата. Изхвръкна като тапа от шампанско, нетърпелив да заживее живота на хората и изплака ...