автор: amduat

Небето драсна яростната клечка
и пламнаха божи трапези,
полетата поръсиха със пепел-сол
наръч човеци - господ да замези.

Тежи като болезнен сън
тоз избор със заключени врати,
мечтите теглят клепките извън
гнездата свити в форма на очи.

Тежи като оловен чук
със силата на тежестта си паднал,
защото изборът умира с звук,
от който костите ни оглушават.

Тежи като умрял човек,
насищащ спомените-черни дупки.
И пак чрез избора си свой
във паметта си шием кръпки.

Дотолкова тежи, че ни заравя
и тлеем във незнайни гробове,
защото сам се раждаш в свойта врява
и сам умираш в много светове.