автор: Albatros

Не знам защо експресът тръгна, мила.
И отгърмя последният вагон.
А аз ти махах с трите карамфила,
вкопал нозе в смълчания перон.

Забравих и цветята да ти връча,
да ти е цветно в тъпото купе.
Сега какво? – ще бягам пак по тъча –
Бербатов край бруталния Пепе!

Ще пия бира в клюмналото барче,
ще пускам от луличката си дим.
Защото ти се шмугна като зарче,
търкулнато под прашния килим.

Нима от мен завинаги изчезна?
И тъй ще свърши моят тъп живот?
И в зимата нахълтвам – сякаш в бездна! –
която няма изход. Само вход.

Да бях се проснал ничком пред експреса.
Да бях пищял със свирката по мрак.
А аз все тъй ще чакам – в шест без десет
във Варна да пристигне твоят влак.

Тъй хубава! – отново да прогледна
и да те видя – в блузка на каре,
че няма как Надеждата – последна! –
при мен – на гара Варна, да умре.