автор: riiva

Гледам право пред себе си, право в малката сякаш драсната с нокът вдлъбнатинка върху черната дъска. Червена точка всред необятно море от тебеширено черно. Алено, изрисувано с момичешки лак за нокти, и черно, лизнато от напудрени в тебеширен талк стъпки вода. Контраст от равновесие всред морето от колебания и съмнения в главата ми. Не забелязвам нищо и никого. Слушам тишината вътре в мен, замръзнала, съсредоточена като готова за скок котка, а по кожата ми пълзят приглушените до шепот викове на съучениците ми.
Стискам, до синьо стискам револвера в ръката ми. Солидният гладък приклад се извива, суче пръстите ми, блъска челото си в претъпканата ми дамска чантичка. На баща ми е. Не би го потърсил, никога не е бил негов. Назъбената метална цев, слабият аромат на падащи разцъфнали гилзи, гъвкавото придърпване на спусъка шепнат за кражби, за парещи писъци и среднощни белези. Сега е мой.

Сърцето ми бие до пръсване. Държа се за този нисък забързан тропот по вените ми като за стълб. Да не загубя решителността си, да не се откажа. Тежкото оръжие в дланта ми гладно подскача. Усетило е колебанието ми, притиска настойчиво пръста ми върху спусъка. Мирише му на смърт, на кръв и студеното празно око бавно се върти в чантата ми. Знам, че в този момент пръстът ми хладнокръвно обира луфта, готов да откъсне човешки живот при най-малка команда. Не ОЩЕ! Крещя на ум, писъкът отеква в главата ми с екот, от който зъбите ми изтръпват, а пръстът ми безропотно се отпуска.

Вторник е. Един съвсем обикновен вторник. Беше. Още е. Другата е будна … чака ме ... да я пусна в себе си, в живота ми … да й предам доброволно контрола върху общата ни съдба. Както всяка друга сутрин. Ритуално изпразвам съзнанието си, свивам същността си до топчица, отдръпвам се. Дълбоко в себе си, далеч отвъд границата на онази Аз, която познавам и владея, която откликва тихо, чувствено, почти мигновено на познатите жестове, на слепите утринни мисли. Сега съм само прозрачен ефирен повей от личността ми, Другата ме изпълва цяла. Протяга ръцете ми, завърта тялото ми, опъва лицето ми в блестящо – чаровни усмивки, червени и сочни като попрезряла есенна ябълка. Другата ... По-добрата от мен? По – лошата? Моето непоискано, нечакано отмъщение ... Всичко е наред, вторник е, време е за училище.

Обикновен вторник, във който ще умрат много хора. Ще умрат деца, моите съученици. Шест от тях ще се събудят сутринта, ще си измият зъбите, ще се облекат. Ще бързат, ще бързат много да скрият лицата си под лъскаво целуфанено безразличие, да отрекат обикновеното, нормалното, детското в себе си. Скъпа, ярка, перфектна опаковка, която да им даде власт. Съвършеният жесток начин да се постави групата на колене, да се разреже на идеалните половини, в които има само „НИЕ” и „ТЕ”. Две половини, които не могат да съществуват една без друга, които съществуват въпреки и благодарение на омразата си, без която не биха имали идентичност, от която да бягат.

А после всички ще отидат на училище. За да умрат шест от тях. Шест патрона в барабана на револвера ми за шест замлъкнали завинаги детски гърла. Бих могла да съжалявам, бих могла да плача за тяхната неизбежна предопределена смърт. Но аз знам. Знам по- добре от всеки колко малко от детската невинност е останала в тези млади тела. Злото наднича иззад очите им, хихика в звънливите им гласове, крие се в модерните им скъпи дрехи, излежава се в тъмните сенки на душите им, готово да руши и на свой ред да убива, стига да му се даде възможност. Моите съученици. Моите приятели, които никой не познава по-добре от мен. Приеха ме. Позволиха ми да стана една от тях. Никой не ме разпозна. Приеха маската ми, приеха Другата. И забравиха. Забравиха кльощавото непохватно момиче с овехтелите дрехи и евтините скоби на зъбите. Момичето от техния клас. Момичето с рани от хапеща до кръв, до живо месо сляпа детска жестокост. Колко лесно е да се отпусна в безнаказаното им колективно всевластно зло! Да се скрия в богатството на корена им, в плътния гръб на парите им. Да забравя себе си. Да съм ЧАСТ, а не ЦЯЛО. Да принадлежа.

Тишина. Хрущяща, вакуумна, разтеглива тишина. Сърцето ми отброява минутите, секундите живот, изпълнил до краен предел просторната класна стая. Живот с мирис на мускус и влажни подмишници. На кожа и слънце. На надежди и отчаяние. Живот, гръмогласен и младежки яростен, напънал мишци, да воюва, да брани своето съществуване, своето равноправие с всяка власт, с всеки авторитет. Стискам с побелели пръсти смъртоносния хлад в чантата ми. Оръжието помръдва, гладно е, гладът му расте и отмъстително придърпва пръста ми върху спусъка. Всяка клетка от мен се съпротивлява на натиска. Шепна тихо, беззвучно, само с устни. Не още, не още, не още, не още, не още ... Пистолетът завърта черното си око, близва беззащитните момчешки гърбове, опипва напъпилите момичешки гърди, целува уязвимата сгъвка на стегнатите млади гърла. Точно там. Там ще постави целувката си. Целувката на Юда. Ще я запечата с алени цветя от разкъсана плът и гореща тъмночервена кръв. Но не още. По – късно. Оръжието полягва кротко в дланта ми, приспано от песента на изсъхналите ми устни. Притварям очи, сливам се с приятно студения метал под кожата ми. Позволявам му да пие от омразата ми, от решимостта ми, от отчаянието ми. Последният куршум е за мен. Убиецът ще пие от чашата на осъдения. Вселенска справедливост.

Вторник е. Ден за пазаруване. Ден за единение, ден за разделяне. Другата не пазарува, аз крада. За нея. Ден, в който тя си отива, а идвам аз. Другата има богато татенце, моят е безработен. Другата пази диети, аз умирам. От глад. Другата … Тя е всичко, което не съм аз. Тя е Тази, която обичат, която търсят. Аз съм Онази, която не забелязваш, която подритваш, за да видиш себе си отразен в нейното безсилие, в нейното покорство. Имаме нужда една от друга. Перфектната симбиоза, едно тяло – две души. Аз й давам плътност, давам й рождение всеки път, когато й позволявам да проникне в мен, да погълне меката ми пулсираща сърцевина. Тя ме мрази, презира ме, вижда лицето ми в лицата на съучениците ми и удря. Удря безпощадно, да ме подчини, да ме смачка, да ме принуди да моля за правото си на съществуване. Но има нужда от мен. Жестокост на вълчица. Глутницата й дава власт, аз й давам живот. Моят живот. За да живее вместо мене. Копнея за смъртта й, копнея да бъда себе си. Не знае, че днес ще умре. Но е жадна. За смърт. Иска я, усеща я, чака я. Тя има познати. Аз имам оръжие. Тя има патрони. Аз имам волята да натисна спусъка.

Някой плаче. Плачът ме гони, преследва ме, полепва по кожата и търси пролука в мен, в отсъствието ми, в крехката ми отливка от смълчана тишина. Някого замерват с хартиени топчета. Някого бележат с разкривени твърди като сачми тебешири. Генко е, винаги е той. Той е тарторът, най – силният, лидерът. Двамата зад него правят, каквото им каже. Не виждам много през спуснатите ми клепки. Не е и нужно. Госпожа Панкова, учителката ми по физика. Дребна, миловидна. Отдадена. Хълцането й барабани по жестоките лица на момчетата, оттича се в злорадите им усмивки и капе насечено на стотици звънтящи капки печал. Като куче, което вие в мрака. Виждаш го, чуваш го, но не можеш да поемеш мъката му. Не ми е жал, всеки сам прави Избора. Стискам клепачи до болка, вторник е. Ден за умиране. Хлиповете й дращят по тишината ми, молят, изискват, чоплят с подгизнали влажни пръсти в душата ми. Момичетата гледат. Смеят се. Сандра с пречупените хероинови ръце. Лили с изтънели от тайни изсъхнали бедра. Моите приятели. Не, приятелите на Другата. Шшшшттт... Не плачи! Ще взема болката ти, ще я откупя. Ще ти дам милост. Скоро всичко ще свърши. Ще ти дам забрава. Сега поседи. Тихичко... Много тихичко. Трябва да се концентрирам. Трябва да съм точна, за да ти подаря оловна вечност.

Сълзите съхнат. Фигурата се смалява, почти се стопява на счупения стол. Сега ще чака обещаното. Мъчителите са забравили жертвата си. Притварям очи. Поглед навътре. Шумно поемане на въздух. Ритмичен тласък, кръвта пълни вените, клетките пият безплътни капки кислород, оттичане. Като прецизно настроен часовник. Тик – так, тик – так. Времето ми изтича. Щиплива гореща пот пъпли по гърба ми. Все по – надолу. Страх ме е. Страх ме е да умра. Страх ме е да умра днес. Време е. Време! Оръжието подушва страха ми, подскача във вкочанените ми ръце, надига муцуна, търси. Търси белязаните. СЕГА (воят му удря в ушите ми). СЕГА (омразата блъска в гърдите ми). СЕГА .....

... Белите пердета се люшват, галени от вятъра. Като крило на пеперуда. Нежен мах и потрепване, уловили безброй искрящи слънца от тежкия стъклен полилей. Звън на чаши и литнали усмивки се гонят в дантеления шлейф на роклята ми. Стъпка, завъртане, стъпка. Мирис на мъжки костюм и женски гърди. Очите на Генко. Топли. Дълбоки. Влюбени. Нашият бал ... Нашето сладко наивно обещание. За бъдещето ...

... Бели крила за белите папки. Глъч и светнали млади лица. Моята първа година в университета. Стъпки по тънката нишка на времето. Дипломата ми. Лили и Сандра. Наско и Боби. Усмихнати, млади ... Живи …

... Детски очи, посети в очите на Генко. Доверчива ръчичка в дланта ми. Малки стъпки в моите стъпки по дългия път ...

Това не се е случило.

Моят неизживян неизмечтан живот ме притиска към стола с бебешките си неродени ръце. Дърпа пръстите ми, побелели до писък. Стиска раменете ми, замръзнали до болка. Тегли дулото. Коленичи. За милост.

Изстрел.
Един.

Движение. Напред, по-бързо, по-далече. Болката смуче корема ми с посинелите си жадни устни. Усещам острите резци на зъбите й впити дълбоко, вътре в мен. Като огън, като лава, избухнала в тялото ми, движещ се пламък по изпъкналите вени, разяждаща отрова в пропуканите артерии. Очите ми търсят. Търсят трескаво. Търсят тялото ми ... Господи, колко много кръв! Всичко е в червено, алени ръкавици притискат високо над корема ми, алени ивици никнат като буйни презрели цветя по белите ми дънки, по синята ми блуза, по овехтелия загрубял чаршаф под мен. Линейката бърза. Чувам воя й, усещам паниката й, яростното й желание да спаси. Да спаси! Да спаси мен, която беше готова да убива. Да целуне с алени цветя гърлата на съучениците си! По – бързо, по-бързо!

Живи ли са?!

Ужасният въпрос разрязва съзнанието ми. Като светкавица, внезапно осветила свъсеното заплашително небе. Страшната истина зрее в гърлото ми, пари устните ми, изстрелва се със свистене в парещия ми дъх, рикошира в потното пребледняло лице на младичкия парамедик.

Живи, живи, обещават очите на лекаря. Само ти ... И теб ще спасим, вярвай ни. Беше грешка, кимат светлите ириси. Ние знаем, всичко беше огромна, огромна грешка. Ти само почивай!

Отпускам глава. Очите ми бягат с късчето небе, тичащо до прозореца. Петима са живи, един ще умре. Един, в който живеят двама. Един е мъртъв, един се ражда. Във вторник се раждам за себе си.