автор: pavl64

Понякога си спомням картината, която видях преди години на страниците на едно списание- една алея, очакваща своя пътник да отмори под клоните на дърветата. И до днес, когато минавам през някой парк, си спомням точно тази картина.
В живота ми се смениха много пролети и зими, и всеки ден аз вървя по една такава алея, но вече със своето ...внуче. А времето сякаш е спряло. През клоните се процеждат първите пролетни лъчи, земята се пробужда за нов живот, дърветата още са в покой и само кипарисите и елите са в зелено.Как жадува погледът ми за цвят и разлистени листа! Чувствам как в мене се заражда мечтата по слънце, светлина и топлина. За повече доброта в душите, за сърдечност, защото пустотата на късия ден ме потиска. Вятърът полюшва като камбанки изсъхналите вейки и аз се пренасям в един друг живот, загърбила делничните проблеми, шума от коли и забързаните стъпки. В клоните пробягва катеричка, припява някаква птичка, а до мене внучето спи. Под клепачите на детското личице е сбран смисълът на живота. Един слънчев лъч се процежда през дърветата и пощипва бузките на малкото дете. А аз философствам над преходността и се питам дали животът ми преминава по тая алея в парка, или е път към отвъдното?
Ще открия ли някога отговора?