автор: Ekaterina

Пясъчникът чуруликаше и се забавляваше по детски.
Веселата гълчава отекваше в стените на бетонния блок чак до 17-ия му етаж и се връщаше обратно надолу, завиваше и се къдреше в листата на дърветата, като караше катеричките от съседната алея рязко да въртят глави и да правят смешни стреснати муцунки. В тази нестройна и радостна врява изведнъж се вряза плътен алт:
-Росиииииииии! Росица! Не бери в рот!
Гласът беше тежък като бетоновоз, пуснат без спирачки по склона. Все повече набираше скорост, като едновременно търкаляше и размесваше огромна маса в търбуха си:
-Росица, кому говорят?! Бе ти не чуваш ли, бе, детенце! Ей сега ще дойда и ще ти откъсна ушите, така да знаеш!
Набита млада жена скочи от пейката и решително закрачи с големи тромави стъпки към пясъчника. Момиченцето пусна пластмасовата тенджерка, от която гребеше нещо и още преди майка му да е стигнала до него, зарева.
-Я тебя проучу! Ты глухая, что ли? Ору на тебя весь день, а ти си се разлигавила толкова, че ми иде да те хвана и не знам какво да те направя!
Смесицата от руски и български постепенно преминаваше във фалцет, настрани хвръкнаха пясък, камъчета, клечки, листа и други неща, които явно трябваше да служат за гозба в играта със злополучната тенджерка. Пишман-домакинята се разплака още по-силно, а децата, които вероятно изпълняваха ролята на гости в тази игра, сепнато отвориха усти, замлъкнаха и даже не мигаха, ококорили разноцветни очички.
-Манджата мииииииииииии! – писна момичето.
Жената издърпа Росица от пясъчника и я повлече към входа. Момичето вече извиваше „ииииииииии“ на високи ноти и още повече разяряваше и без това почервенялата и пръхтяща майка:
-Манджа! Что за слово „манджа“ бе, малката? Къде ти е културата, а?!
Скочих от перваза на прозореца в кухнята и се самоупрекнах: „Хич не си клюкарка, драга, ама да видиш какво става, нали?“ Защо въобще съм кацнала на прозореца? А, да. Щях да викам сина си да се преоблича, но реших да си направя кафе и да изпуша една цигара „на въздух“, а после да се приготвяме за празника. Така. Да се провиквам ли и аз или да сляза до площадката? Мързелът ми надделя и се надвесих навън от втория етаж:
-Петре, прибирай се! – видях как моето момче скочи от люлката и се затича към блока.
Хлопнах стъклото, за да не чувам глъчката. Случката преди малко разстрои цялата музика на детските гласчета. Нищо не се бе променило, но в мен мръкна. Усетих, че нервно събличам Петьо и мърморя някакви нелепости за омърляни дрехи и мръсни ръце. Млъкнах. Кога иначе да лудуват и да се цапат? Като станат на 30? Досрамя ме от себе си. Влязох в банята и се постарах да измия от главата си всичко лошо. Петьо явно бе усетил настроението ми, защото докато аз се къпех, той се беше сресал, облякъл, стоеше готов в коридора и с усмивка ми изрецитира :
„Аз съм българче и силна майка мене е родила!“ После ме прегърна през кръста, докъдето стигаше:
-Ще ходим ли? – и зелените му очички заискриха весело.
Животът на българите в Москва течеше от двете страни на улица Красного Маяка. От едната страна е жилищният блок, от другата – Центърът на промишлеността на Република България. Само допреди година между двете сгради имаше огромна зелена площ с алеи. Днес всяка педя земя е отрамбована с тежки машини и застроена с блокове, надземни гаражи с по няколко етажа, магазини, спортни центрове...Училища, детски градини...Да им се неначудиш кога успяват да строят! Има обаче нещо, което задължително присъства до всяка новопостроена сграда. Детска площадка. Заградена и обезопасена. Редовно почиствана. Всяка година съоръженията на тези площадки се подменят. Българският блок, както го наричат всички, също има детска зона. Люлките се клатят на всички страни, пързалката плаче за нова, пясъкът е стар и разпилян, от пет години четириногите в околията го ползват за природни нужди, а асфалтът наоколо се рони като зъби на стара кранта. Плюсът на нашия блок е, че има охрана и пропускателен режим. И сигурно място за паркиране. Двеста апартамента, построени преди 30 години с помощта на Министерство на промишлеността, приютяват българите. Има много смесени бракове. Има дори свое училище. Малко. В няколко стаи. В него по желание учат деца от всички възрасти. Тук те за първи път чуват имената на Кирил и Методий, Иван Вазов, Христо Ботев...Хората идват и си отиват, но животът в българския блок не спира. Като огромен кошер, пълен с пчели, търтеи, малки пчелички и царици-майки...
В този ден, малко преди празника на славянската писменост и култура, випускниците на българското училище получаваха дипломите си. В актовата зала на Центъра на промишлеността беше обявено тържество. Вечер на Българската книжнина.
Залата шушнеше в очакване на всички свои гости. На сцената имаше пиано, по средата висеше българският трибагреник, а пространството отстрани полюшваше разноцветни балони. Децата още не бяха се разщурели и пристъпяха нетърпеливо около родителите си. Очаквахме посланника на България в Русия. Креслата постепенно се пълнеха, зареждаха се фотоапарати и телефони с камери. Негово Превъзходителство влезе почти незабелязано, зае почетно място в средата на първия ред и на сцената излезе водещата Мила Кръстева. Пресаташе на Центъра и кореспондент на някои медии. В този миг зазвуча българският химн. Замръзнах на място. Още не бяхме седнали с Петьо и баща му. Залата не осъзна хилавите бъздящи звуци на допотопната уредба. Мила се изчерви и започна да дава знаци с ръце на публиката – да се изправи. Полека хората все пак схванаха, че звучеше химн и седалките захлопаха зад изправящи се хора. Някои леко и свенливо запяха. Лицето ми пламна. Какъм химн?! На тази уредба й е все едно какво ще й пуснеш – „Радка-пиратка“ и „Ода на радостта“ звучат еднакво –хххххххххххррррррр-гъл-гъл-хррррррббббббббрррррр! Колко пъти в този Център,и в тази зала, в която имаше поне 20 инженери и хора на техниката, трябваше да напрягаме слух? Колко пъти се харчеха куп пари за неща, които не работеха? Колко пъти се сменяха ръководства с добри намерения? Колко пъти се префасонираше едно и също фоайе, в което ту се махаха и слагаха витрини с български стоки, ту се дупчеше нещо по покрива,уж за ремонт, а той си течеше и не му пукаше? Колко пъти се строяха безумни пустеещи офиси без прозорци? Колко пъти децата ни засядаха в уж новите асансьори и пищяха отчаяни, затиснати в огромното муждуетажно пространство? Колко пъти съм се молела да няма припаднали до идването на екипите на Мослифт? Колко пъти още щях да чувам химна на България като блеене на настъпено агне? Запях с пълно гърло. Усетих, че хората ме зяпат, дори Негово Превъзходителство изви леко глава. Знаех, че пея хубаво. Знаех и текста на химна тогава, когато залата млъкна след първия куплет.
След уводните патетични думи на Мила за величието на българската култура, на сцената излязоха децата. Всички – големи и малки. Марияна – ръководителката на училището, искаше всяко дете – настоящ или бъдещ ученик, да каже стих за България. Петгодишният ми син се покатери последен на сцената и застана в края на редичката. И празникът започна. Първото дете се уплаши от микрофона, защото реши, че в него се е заселил крокодил. Звуците, които изръмжаваше и бълбукаше това чудо на техниката, заглушаваха гласчето му и момченцето заплака. Нататък продължиха без озвучаване. Четири пъти чухме „Аз съм българче“. Куплетите звучаха в разни варианти, но примерно така:
„Аз съйм бйлгарче от Иван Вазав
Аз съйм бъйлгарче, обийчам
Нашчи планини зельоные.
Бъйлгарин да си наричам
Пъйрва радость е за мене...“
Първи куплет отсъстваше. За втори път тази вечер усетих, че главата ми пуши и имам цвят на цвекло. Децата ни не говореха български,или говореха с ужасен акцент, бъркаха словореда и...И се сетих, как преди време, когато дойдохме в Москва, а Петьо едва проговаряше, учителките в детската градина настоятелно ни съветваха у дома да общуваме на руски.За да свикнело детето по-лесно със средата. Тогава, след поредната добронамереност помня, че не твърде ласкаво отвърнах, че у дома в детската ми възраст се е контактувало на три езика. И, слава Богу, някак съм оцеляла. И че на днешно време мога и два часа да говоря с московчанин, без да се усъмни, че съм чужденка. Мислех, че ако чуя за пети път „Аз съм българче“, макар и от устата на собственото си дете, ще скоча и ще избягам. Залата започна да скрибуца, да шушука и да бръмчи. Слушаха само родителите на рецитиращото в момента дете и аплодисментите минаваха проформа. Тук се случи нещо, което не очаквах. Да беше треснало нещо, по-нямаше да ме изненада. Едно детенце се запъна в края на стихчето си и настъпи неловка тишина. Не беше дошъл редът му, но видях как Петьо изпъчва гърди, поема дъх и колкото има глас, звънко обявава:
-Приказка за двете котета от Самуил Маршак! – и започна с първия куплет -Кой знае кога, кой знае къде, котета живели две. Осем лапи, две опашки, сбили се веднъж юнашки.
Защо реши, че трябва точно това да рецитира, защо бяхме научили Маршак в превод, а не на руски, защо точно за котетата, а не друг стих за България, не зная... Гласчето му, звънко и ясно, като камбана, отразяваше всички родни мили звуци без сянка от акцент. Бях едновременно горда, объркана и смутена. Залата първо утихна, после избухнаха смях и аплодисменти. Другото дете, на което бе дошъл редът, започна своя стих. След края се намъкна отново Петър и продължи с втори куплет:
-Битката кипяла, козина хвърчала, ден и нощ се били, спора не решили.
Тук вече и посланникът не издържа и прихна в шепи. След още тихо и срамежливо вмъкнати стихове за родината, моят син не се предаде, а реши да завърши:
-И останали за смях две опашки май от тях.
Когато учителката попита дали някой знае български пословици и поговорки, моят син вдигна ръка и гръмко обяви края на това, което беше решил, че е неговият гвоздей на вечерта:
-А поуката е ясна: Боят е игра опасна!
И като видя как всички ръкопляскат, а високите гости вече се смеят с глас, Петьо сериозно и с достойнство се поклони, взе един балон за награда – от украсата - и слезе от сцената. Не ми е ясно как осъзна къде седят високите гости, поклони се отделно и на тях, завъртя се на пети и обяви:
-Аз зная много стихотворения. Довиждане.
Марияна започна да раздава дипломи, някой свиреше на пиано, но всички гледаха нас. Реших, че е по-добре да се измъкнем преди всички. Излязохме в огромното пусто фоайе, където срамежливо висяха няколко снимки, залепени на шперплат. Отразяваха моменти от Първата Световна война и руското участие в нея. Пространството кънтеше дори от тихия говор на групичка, която пушеше в ъгъла и обсъждаше нещо. На руски. Поех дъх силно и дълбоко.В търдите ми трепна и се понесе:
-Руууууууууууфинка бооооооооооооолна легналаааааааааааааа!
Ехото изтрещя високо в стъкления покрив горе. Синът ми и баща му ме хванаха за ръце и хукнахме навън. Чухме как вратата на актовата зала се отваря и нечия въпросителна повисна след нас.
Смеехме се. На площадката пред блока играеше само Роси.