автор: petia_bozhilova

–Дайте куфара, мадам...фрау...мисис...Ето, вижте, униформа, аз-носач, гара, стейшън, бе, мадам!
Ивана стискаше здраво дръжката на куфара и ситнеше напред към входа на Централна гара София. Пластмасовите колелца на натъпкания куфар тракаха и скърцаха по изпотрошените плочки. След гладките мадридски алеи сигурно се чудеха на коя планета са попаднали.
„Трябва да издържите пътя до в къщи, милички! Да извозим подаръците и след това цял месец ще почивате, а aз ще шляпам „боса по асфалта“. По-точно-по това, което някога е било асфалт. Крачетата ми cа свикнали с родния терен...“
„Професионалният“ носач, чиято униформа се състоеше от едно червено кепе с ярък надпис abbidas и синьо-черни татуировки по голите рамене, я следваше неотстъпно. Имаше няколко банкноти и монети в джоба си и нещо я подръпваше да му даде някоя, но страхът я буташе да не спира, докато не стигне по-осветения вход на фоайето. На летището и в радио таксито се чувствуваше спокойна, но тук...
Стисна по-здраво дръжката на куфара и чантата с документите и парите и забърза напред.
–Глупава гъска!
Думите я блъснаха по гърба с такава сила, че се препъна и ако не беше куфарът, да я дръпне назад, щеше да се просне с цялата си дължина. Споменът я връхлетя като вълна, завъртя я и тя потъна дълбоко, дълбоко в годините...

–Глупава гъска! Да опустееш дано!
Ивана вдигна глава от учебника по синтаксис и погледна към задния двор на къщата. Там, под голямата черница, на която спяха кокошките, пъстрееше забрадката на бабата на съпруга ѝ, т.е.-на бабичката, както я наричаха всички в къщи, от дядото до двете пра внучета.
–Какво се ядосваш, бабо?
–Ка´ да ме не е яд! Пустата му гъска, колко яйца ѝ бeх сложила, все запъртъци! Едно гъсе измътила само, за беля! Къш, пущино!
Ивана хвърли учебника на топлите циментови стъпала и изтича натам. В полога, сред шепа черупки и мръсотия, се гушеше едно мърляво ръждиво-кафяво гъсенце с голяма черна човка и кръгли очета.
–Ох, че е сладичко-о-о!-долепи го тя до бузата си.- Какво ще го правим?
–Ще върви в дупката на клозета-продължи ядосано бабичката, като пъхаше останките от разтурения полог в един голям найлонов чувал за боклук.-Няма кой да се разправя с него.
Ивана целуна мократа човчица и я понесе към къщата, глуха за мърморенето на ядосаната гъскогледачка.
–Ще го покажа на децата!
Половин час по-късно гъсето беше обзаведено със спалня от кутия за обувки и двама зорки гледачи-осемгодишната Виолета и петгодишният Мишо. Името беше избрано единодушно: Дино, защото „самоходното яйце“, ги целуваше по бузите така, както Дино от анимационното филмче целуваше Фред Флинстоун. Е, не ги лижеше като него, но за сметка на това беше толкова пухкав и сладък!
Бабичката се поядосва още малко и попустосва глупавата гъска, но прие единачето. И как иначе? Една дъщеричка имаше само, един внук и тези две правнучета...„На баба слънчицата“ и жив динозавър да ѝ бяха донесли в къщата, и него щеше да гледа!
Вечерта се прибра таткото с едномесечен английски сетер в ръце.Още една жива рошава ръждивокафява топка, доста по-голяма от първата, но със същите влажни, мили очета. Когато видя кутията със спящия Дино, бащата отсече:
–Няма да стане! Аз за това куче чакам от месеци, няма да го хвърля заради едно гъсе!
–Молим ти се, тате...Ние ще ги гледаме и двете! Толкова са сладички!
– Тери е птичар, дечица! Аз за лов на яребици съм го донесъл! Само да му падне това гъсе в лапите, и пух няма да остане от него!
– Язе ще го вардя!-намеси се бабичката, която само преди часове искаше да го хвърля в дупката.-Ще им оградим и на Тери, и на Дино. Язе отговарям и за двамата.
Първата седмица топчиците пиукаха и скимтяха в импровизираните си легла в остъклението и бабичката и децата се редуваха да стават и да ги утешават. На втората седмица настъпи неочаквана тишина и всички спаха спокойно. На сутринта намериха Тери в кутията на Дино. Бъдещият ловец на яребици хъркаше в кутията за обувки, в гъшите курешки, а човката на Дино стърчеше под косматото ушенце.
Всички впериха въпросителни погледи в Мишо.Той ги беше сложил да спят и „завил“ последен
–Нали ви казах!-ухили се той до до ушите.-Дино е най-добрият приятел на Тери.
Дни наред децата цвърчаха възбудени от събитието, правиха снимки на двете животинки и след това промиваха лентите и копираха снимките с дядо си в тъмната стаичка. Ловджиите взеха таткото „на мезе“ и вечер в кръчмата дружески предъвкваха и „страшния птичар“, и него, Доктора.
–Само да чуя някой в училище да каже на някое момиче: „глупава гъска!“-смееше се Виолета.-Веднага ще го пипна за ръка и ще го доведа да види моя Дино!
Всяко чудо за три дни. Толкова странни работи стават по белия свят, защо не и това. Всички свикнаха с гледката на двете ръждиво кафяви топки, подскачайки една след друга. Само Ивана не преставаше да се диви на гъсенцето. Колко умно беше, Господи! Само като чуеше някой да го вика: „Дино!“ и се чуваше едно „туп,туп, туп...“ Той изникваше някъде изпод стръковете с домати и пипер, заставаше в краката и вирваше човка, сякаш казваше:„Вземи ме!“ Беше научил разписанието им и ги изпращаше и посрещаше с такава точност, сякаш имаше часовник на лопатестите си крачета. Ивана толкова обичаше да го гушка, да го притиска до бузата си и да усеща милващата я човчица.
Тери бързо порасна, издължи се и вече не беше топката от първия ден. Докторът я хранеше със специална храна, под режим и тя се оформяше стройна и стегната. Дино два месеца растеше колкото на дължина, толкова на на ширина. Децата го мачкаха и разнасяха като плюшено мече и му пъхаха вкуснотии в човката скришом от таткото.
Дойде септември и заминаха за града. Ходеха си насело в събота и неделя и първите, които ги посрещаха на уличната порта, бяха Дино и Тери.
Една сутрин ги рано, още на разсъмване, ги събуди телефонът:
–Дино е умрел, мамо!-изплака слушалката.- Чудих се язе що вие така кученцето, ставах неколко пъти, карах му се, а то какво било...
Ивана слушаше как тази корава, селска жена, която всяка есен колеше, скубеше, и приготвяше за огромния фризер десетки, дори стотици птици, сега плаче и нарежда с глас за гъсенцето. Децата още спяха и можеше да си поплаче и тя на спокойствие. След това ще трябваше да им каже...
Докторът установи, че дробът на гъсето не беше издържал на прекалената храна.
Ивана се питаше дали глупавото гъше сърчице не се беше пръснало от прекалено умната човешка любов...

–Какво става тук?
Шофьорът на таксито, който я беше докарал, изникна сякаш от земята и сложи ръка на рамото на упорития „униформен служител“
–А, нищо, старши.-ухили се младежът.-Аз...да помогна на дамата, ама тя много бъзлива, бе! Викам ѝ, че ние, българете, ора не ядем, ама тя ми не хваща вяра.
Ивана бръкна в джобчето на бялата си блуза, извади една банкнота и му я подаде:
–Заповядай! Страх ме беше, признавам, но исках да ти дам пари. И моят син през океана кара багажи...и събира бакшиши.
Погледът и спря на мъжката ръка, сложена на голото, татуирано рамо. Показалецът и средният пръст липсваха.
Вдигна очи и очите ѝ срещнаха очите на шофьора.Той беше! Инженер Драго Драгоев, началник цех в бившия военен завод в град С. При авария беше загубил два пръста на дясната си ръка, но спасил двама работника...
–Не ме ли помните?-извика тя.-Когато моят Мишо се разболя и имаше спешна нужда от кръводарители, Вие, без да ни познавате, доведохте 15 работника, направо след нощта смяна! Бяхте чули по радиоточката...
–А когато моята Милена си счупи крачето, Учителко любима-засмя се той на вълнението ѝ- и три месеца не ходи на училище, ти идваше да ѝ преподаваш в къщи...Още на летището те познах, но ти беше като гърмян заек! Затова не те заговорих, да не те ошашавя съвсем, но... за всеки случай тръгнах след теб, да те поизпратя...
–Е, щом се познавате, оставям дамата на теб старши.-намигна „служителят“ и побърза да потъне в тъмното. Шофьорът го проследи с поглед.
–Гордеем се това, от което преди се срамувахме.-измърмори той и се обърна към Ивана:
–Къде е сега Михаил?
–В Чикаго. Кара такси...събира пари за Докторска степен във Вашингтон. А твоето Миленче?
–В Пекин, учителко. Прави проекти, развиваме икономиката на братския китайски народ. Нашата оправихме щото...Колко време не си си идвала?
–Три години. Бях нелегална, не можех по-рано...Броила съм ден по ден...
–Е, добре дошла...Да видим дали няма да броиш дните да си тръгнеш!
Мъжът сякаш искаше да каже още нещо, но се отказа. Запали цигара, обърна се и закрачи към таксиметровата стоянка, като вдигна ръка за сбогом.
Ивана гледаше превития, вдървен гръб и вдигнатата осакатена ръка.
–Дино е умрел, мамо!-проплака бабичката някъде в нея.-И свекърва ти, и свекър ти, и язе, сички сме в земята. Децата ти-ýсвета далече, Найден продаде и къщата, и двора... Какво дириш, мамо, при кого идеш...
Телефонът в джоба ѝ иззвъня и тя натисна копчето с треперещи пръсти.
–Ване!
Гласът на майка ѝ беше силен и бодър, сякаш бе на 20, а не на 80 години.
–Тук съм вече, майко!-избърса очи Ивана.-Влакът е след половин час!Ще успея!!!
Стисна дръжката на куфара и забърза към перона. Бащиният двор беше там и я чакаше.