автор: voda

Отива си младото време.
И както окапват листа,
безмълвно си тръгват от мене
любими и свидни неща.

Препускат, почти галопират,
години, сезони и дни.
И в мен като шеметна сприя,
дълбаят, оставят следи.

Дълбаят. Изтръгват смеха ми –
на детството светлия лик;
несетно дори песента ми
сега се превръща във вик.

Отиват си близки, приятели...
(Тъй вятър издухва перце.)
Аз имах любов–необятност –
сега съм със празно сърце.

Отива си всичко. И всеки.
И споменът тръгва със тях...

Това е животът човешки:
родих се, живях. Просто бях.