Слънцето подпали снагата на равната добруджанска степ и с огнения си поглед сърдито натири последните косачи от ливадите към сенчестите салкъмени пояси в долната част на оврага. Безводната земя изви от корен жадния си пъп и също подири сенчица, дето да свре окосените си, горещи хълбоци от зноя. Само Мариница още сновеше, да досъбере последните стиски сено. Тя хвърляше тревожни погледи към люлката, завързана на кривото крайно дърво. Дори тук свекървата не я изпускаше от очи. Сините й, безводни очи, силно опънати в бялата, нетипична за селянка, кожа стрелкаха като същинска зъмя.
Най-накрая Мариница чу спасителното хленчене на детето и забърза към пояса. Босите й, загрубели крака я отведоха бързо до сянката и тя въздъхна облекчена, щом сети хладния полъх на дърветата. Взе малкия от люлката и седна до дънера да го накърми. Не беше подвивала крак от сутринта. Беше станала още в ранни зори – омеси хляб и го опече, назờби животните, а после, заметнала на гръб невръстната си рожба, съпроводи косачите.
Свекървата ставаше по-късно. Откак Марин замина да служи войник, със свекъра станаха по-мързеливи, по-люти и по-проклети. Не й тежеше работата – свикнала беше още от къщата на баща си. Тжеше й друго. Не я бяха взели за снаха – слугиня им трябваше.
Преди три години, когато свекърът проводи баба Денка на сгледа, не повярва на ушите си. Че коя беше тя, в чорбаджийската къща на Берберите снаха да бъде? И момчето им беше мяркала само в дюкяна – едно такова смутено, русоляво. Хич не харесваше русоляви момци. Искаше вакъл да е, с черни очи и с черни коси. Мустак да приглади и на рамо да я метне като овчерина Желю.
– Хайди, булка, не се мотай, че косачите искат вуда да дон’сеш! –
провикна се свекървата. – Ведрата грабвай и бягай!
– Сега, майко! Георги само да накърмя. Не съм седнала отзарана... Ни съм яла, ни съм вода пила.
– Тъй, тъй! Млада си! Ша трайш – промърмориха тънките уста на майката, отхапвайки парче хляб, наръсено с чубрица и сол. – Да са изпъниш малко требе! Наляла си съ! Марин га съ върни от служба, не мож’ тъ познае!
Мариница преглътна на сухо и загорялото й лице стана мораво.
– Кърмя ощи, майко!... Ши секне кърмата.
Мариница беше сираче. Майка й, Бог да я прости, замина на оня свят още на млада. Баща й взе втора жена, да му гледа челядта, но Мариница стана невръстната слугиня и бавачка на природените си братя. Бавеше ги като ревяха, переше им нааканите пелени и гащи, месеше по двет нощови хляб, че голяма бе челядта на бае ти Андрея, баща й. И нито веднъж не рече нещо напреки ни на баща, ни на втората си майка. Когато Берберите пратиха да я искат, пак рече да, макар че сърцето й другаде беше. Но Желю Змея се беше запилял на запад по Делиормана и повече ни го чу, ни го видя.
За Берберите не знаеше много. Студени хора бяха. Свекърът беше човек, но свекървата – люта като зъмя.
– Малка е ощи! – просъска Андреица ядно на тейка й. – А и дома много работа има.
– Свирено, джанъм! Дадох я. За горната градина оттатък пътя и десет крини пшеница. Свирено!
Андреица не се възпротиви повече на мъжа си и скоро биха тъпана. Така от бедната бащина къща Мариница отиде в богаташката къща на Берберите, при свекър, свекърва, съпруг и две неомъжени зълви.
Чешмата беше чак долу до селото. Добре, че Георги бързо утихна. Кротко дете беше, неведомо споделяше горестта на майка си, та й не пречеше да работи, когато свекървата я натиряше без почивка, без обед или без вода.
Трънаците подкачаха полите й и й пречеха да върви толкова бързо, колкото й се щеше. Пуста да опустее снагата й! След раждането се беше наляла, а свекървата, суха като вейка, все й натякваше, че като дошла в къщата им сираче сиромашко била, а сега се е оранила като свиня. Орските снахи кръшни били. Чунким, тя седеше по цял ден, без да работи! Чунким, освен хляб и орехи, друго ядеше.
Чучурът едва бълбукаше. В този зноен час никой не припарваше още до чешмата. Мариница изми лицето си и напръска пазвата си. После пи жадно направо от извора и чак тогава почна да пълни ведрата. Дорде налее се мина време. Тя седна под изтънялата сянка на крушата и зачака. Мъката й се сви на топка в гърлото и там си остана. Само шуртенето на водата я успокояваше... Отнесе я далеч, нейде из зелените гори, при стадата и кръшната свирка на Желю. Мариница се размечта и неусетно задряма.
Събуди се от нещо тежко, студено. Гаче хладината я беше полазила и се свила на топка в сърцето й, гаче змийският поглед на свекървата я натиряше, че пак е останала работа по двора и къщата, а тя, слугинята на Берберите, като чорбаджийка под крушата спи, баш по пладне.
– Зъмя! – скокна Мариница и с двете си ръце сграбчи, а после запокити дебелото тяло на смока, тихомълком полазил по гърдите й и свил се върху набъбналата гръд на кърмачката.
После се наведе светкавично доземи, грабна най-големия камък с ръце и с все сила удари главата му. Блъскаше го, възненавидяла студенината и оцъкления му поглед, отровната змийска уста и лъскавата му кожа, белнала се като змийското лице на свекървата. Блъскаше, дордето главата му се откъсна, а обезглавеното тяло изви конвулсивно плътта си и се скри в шубрака. Кой ли щеше да й повярва, че сама жена смок е надвила, че зъмята с голи ръце е убила?
Тя седна изнемощяла до извора и реши, че ще си мълчи. После се наведе над ведрата, предвкусвайки студените думи на свекървата. Водната повърхност отрази пребледнялото й лице, а дебелата й плитка цопна в него неочаквано, вплела преживения страх в един неочаквано тежък, чисто бял кичур коса.
зъмя - змия(диал.)