Удивително е колко трудно може да бъде общуването между хората.
С изискванията си към другите, с постоянното предполагане каква би била нечия реакция, с нежеланите последствия ако случайно не оправдаеш очакванията…. Животът сам по себе си е сложен и изпълнен с предизвикателства. Откъде идва това усещане за притежание на другите? Защо ни се иска животът им да зависи от нас? Защо не се оставим на течението, което може да ни отведе в открито море? Страхът да не загубим контрол над измислената си реалност ни прави непоносими за самите себе си. А от там ставаме непоносими за близките си. А след време започваме да обвихяваме всички и всичко за неуспешните си опити да направим живота си смислен. А и какво значи смислен живот? Дали смисленото е да си мултимилионер, който постоянно се бои да не паднат акциите на борсата и да не загуби богатството си? Дали смисленото е да имаш дом, семейство, добре платена работа, барбекю в неделя? Дали смисленото е да си намерил себе си в манастир в далечен Тибет? Дали смисленото е да си спаил живота на хиляди хора, защото си избрал да си лекар? Учител? Продавач? Професор? Банкер? Мъдрец? Жрец? Отшелник? Следотърсач? Ловец на глави? Полицай? Престъпник? Дете? Родител? Домакиня? Будител?.......Къде се намира тази златна среда, която е помогнала на Буда да достигне Нирвана и да може да помага на околните?
Защо все трябва та търсим отговори, когато даже въпросите ни не са правилно формулирани?
И защо все ни се повтаря, че всички отговори са в нас?
Аз не знам отговорите. Имах въпроси. Имах много въпроси. Останах с няколко. А скоро даже и те няма да са от саществено значение. Животът си тече и никой не го е грижа за моите въпроси без отговор.
Вече не знам дали искам да получа отговорите. Сякаш ми е далеч по лесно просто да си стоя на края на съзнанието си и да претендирам невменяемост.
Та какво говорех? А да. Общуването. Трудно е. Дяволски е трудно. А Ангелите са ме позабравили. А дяволът сякаш никога не се е интересувал от мен. Така че си оставам само с хората и злощастният ми опит да общувам с тях. Не знам дали мога. Защото не знам какво съм всъщност.
Пауза.
Трябва да общувам малко.
Наистина не съм наясно защо постоянно се хваля как пиша,как имам издадена книга,как всъщност близките ми имат вяра в мен, а аз не опвавдавам очакванията им. Какво искам? Да дойде някой с готова книга от небето и да ми каже ето вземи,това е твое..а аз просто да се ухиля като ряпа и да стана известна и богата от нищото? Това ли искам? И кой,по дяволите ме е излъгал, че това го умея?
Думите сами се леят когато знаеш за какво искаш да пишеш. А в случай, че не знам за какво да пиша? Или смятам, че нямам какво да кажа?
Странен е живота. Странен. А аз остарявам. Уморена съм. И не знам какво искам. Забравила съм. Както съм забравила как да общувам с хората. А и аз съм човек. Или поне претендирам да съм такава.
Жалко е. много е жалко колко много загубени души има на този свят. И колко малко им трябва. За да намерят пъря си. За да знаят за какво са се родили. Да се осмислят. Само дето не знаят как. И така си отиват. Тъжни. Болни. Търсещи.
А дали наистина е толкова просто?
Дали вярата помага?
И как да повярваме в себе си?
Толкова е трудно общуването с другите, защото не знаем как да общуваме със самите себе си.
Жалко.
А исках да съм различна. От години го искам. Да съм един уникален екземпляр и всички да ми се възхищават и да искат да бъдат мои приятели. А защо не се получава? Дали не е от постоянното отричане на това какво съм всъщност…или просто на непознаването на самата себе си.
Заключила съм сама себе си , а после обвинявам обкръжаващите ме,че не ме разбират.
Обаче….последен въпрос…Искам ли да бъда разбрана?????
Или просто ме е страх да не открия колко обикновена съм всъщност. И как ми е скучно от самата мен….
Жалко.
Ж.А.Л.К.О.