Никога не можеш да усетиш самотата,
Ако денем или нощем сам вървиш в гората.
Даже тихо стъпките си да поставяш – крак след крак –
Никога самотен във гората няма да си пак.
Даже да е пуст лесът и нийде да не се разнася глас човешки
Пак дълбоко в тишината ще отекват стъпки тежки.
Даже облаци незрими по небето нощно да пълзят
И окото да не вижда ни звезди, ни Млечен път –
Пак ветрецът ще донася ласкав ромон отдалече
И сърцето ти замряло не самичко ще е вече.
И дори да няма вятър, да е тихо като в сън,
Отведнъж ще чуеш в мрака разпилял се птичи звън.
И когато, полудял, ще тичам по света умрял и ням,
Ще си спомниш твоето момиче и в гората няма да си сам.
Няма никога да бъдеш сам, няма, няма да си сам...