автор: bolero

В мъгла от кръв, създала се, за да омайва, от всички болни мисли и потропвания на душата, проплъзна се една ръка досущ като желано лято и без страничен гърч се вкопчи в безкръвното ми гърло.
От сляп инстинкт се втурна мойта лява длан да спасява безкрайно плътската му цялост на врата ми. Главата ми се люшна осредена от две ръце и глупавите ми очи се фиксираха в нелепа бляскавост. Нима се чувствам толкова далечна?...
Дали от вътрешен копнеж или от въртоглавие поисках и успях да се ухиля на болката си. Захвърлих върху нея най-смразяващата си прекрасност, а отгоре на прекрасността си се изплюх и... сложих край на настоящия момент. Не че цялата тази ритуалност беше нужна. Той, мигът, си умира и без мен, само че съм сигурна, че с моето присъствие е изживял най-краткия си живот не като искрица светлина, натоварена с отвлечен смисъл, а като предгробно дихание. Дали се чувствам по-добре от този смъртен грях? По-добре от какво? Ако изясня тази част няма да съм вече аз и следователно този грях ще бъде обезсмислен. А греховете са по-трайни от миговете. Ако убия грях ще е по-голямо зло, отколкото ако убия миг, отколкото ако убия хилядите мигове на своя живот. А животът си активства постоянно. Така и онази просмукана от кръв ръка продължава да ме стиска. Защо гърлото ми не се прекършва вече? И тази, лявата, какво може да постигне като е въплатила в името си неспособността?
Един кичур от косата ми си затанцува някакъв дивашки танц, а като се умори безцеремонно се тръшва нърху останалите ми безжизнени коси и започна активно да издъхва. Само омачканите му крайща, в мига преди да се възнесат в царството, където няма вече гребени, леко, почти непретенциозно, се докоснаха до душащата ме дъка. Тя не реагира, защото нямаше нищо общо с умъртвителните и стремежи. Ноздрите на носа ми бързо-бързо се разтваряха и свиваха, но го правеха по чисто физиологични причини, защото бяха донякъде свързани с гърлото ми. Носът ми винаги е бил пасивен към всичко, което душата ми изживява. Може би така и трябва, ама аз никога няма да му го простя. Той не се сгърчва и сбръчква като челото ми, не се присвива като очите, не се разкривява като устата, не се повдига като веждите ми, когато вътрешната ми бъркотия го изисква. А тя не прекалява много. Често не дава никакви сигнали за реакция, защото обича да си се разбърква в линия си хаос и всеки път щом се открие и най-малък елемент на системност, хаотичната същност на вътрешния ми живот се разпищява полифонично и всяка мисъл и всяко чувство влага цялата си недоказана енергия в берзразсъден устрем да заемат най-абсурдното място в допир с най-неподходящите елементи на съзнанието ми. Това обяснява и полуидиотския поглед, в който очите ми са се вкалъпили. Те просто са прибегнали не до най-подходящото им, а до най-близкото изражение от разхвърляния ми инвентар.
И продължавам да се хиля...
А всъщност неосъзнато ми се хапе. Само че не съм решила коя ръка да ухапя и затова се хиля невменяемо. И докато убивам мигове в зинал хилеж, времето на постоянното вратостискане ми докарва струйка кръв и ми я докава така, че да се стича от усмивката ми, нежно да белязва шията ми и лепкаво да се размазва върху двете вкопчили се в гърлото ми и една в друга ръце. Така чувството е по-гадно. Някаквата ми двулична кръв, чието имане е животът ми, а чието изтичане кореспондира със смъртта ми, така лигаво не успява нито да се всмуче отново в плътта ми, нито бързо да се съприкоснови изчезващо с въздуха. Усещането за хлъзгащи се пръсти, които успяват единствено да те стискат хаотично в мечтания да те дисквалифицират от живота, не е никак романтично. Изобщо, откъде се взе тая кръв от устата ми? Не можах ли да си я глътна като последна осъществена глътка през гърлото си?... Май вече няма значение... Защото... повече не мога и въздух да прекарам през там... И накрая. Споменах ли, че стискащата ме ръка е моята собствена дясна ръка?...