автор: sradev

Вселената е в пространството. Цялата. Вървя и вървя пред себе си, докато Вселената остана зад гърба ми.

Вървя в напълно празното, нищо няма в него. Но аз съм от Вселената, значи и тя е наоколо и това празно е нейно.
Къде няма да я има? Там, където не мога да премина. Нещо трябва да ми попречи да вървя напред. Желязна стена? Но това е от Вселенско желязо, част от Вселената, която оставих зад гърба си. Прескачам стени, дървени, водни, въздушни, не могат да ме спрат, защото съм ги оставил назад. Границата трябва да е от нещо, което не е в мойта Вселена. Тогава няма да мога да вървя. Зад него може би има друга Вселена, но тя също не може да премине границата. Тънка е преградата между двата свята, невидима е, неуловима, но непреодолима.

Много по-късно видях, че границата е навсякъде.

София, Ситняково, около 1957г

ПП
Трябва да отида до същата точка и да проверя дали нещо не съм изгубил. Тогава го разказах на баща ми (беше ми под ръка), но той обмисляше първата поправка в семейната Конституция с която отнемаше на майка ми правото на съвещателен глас и увеличаваше от 3 на 4 неговото право на избирателни гласове, та не обърна никакво внимание.