автор: biser4e

Няма никакъв Бог.
Няма никаква милост отгоре.
Няма име, с което да можеш да кръстиш гнева си.
Колко грешни въпроса зададе?
И кой те събори
в пропастта на вината?
Видя ли отблизо страха си?
Помири ли се вече с неравния ритъм на болката?
Не можа да обикнеш това разярено лице.
Този навик да слагаш на своята мисъл окови
те превърна в отачяно, малко, безоко зверче.
Накъдето погледнеш – умът ти съзира тревога.
Зад кого да застане сломеното в тебе дете?
Няма кой да помолиш, вместо тебе, сега да отвори
тази прашна врата, зад която животът расте.
Кой те чака отвън?
Само шепа познати безумци?
Не размахвай ръце
да докажеш със жест свободата.
Не е повод сълзата от радост
да тръгнеш към другите,
с мисълта, че животът е просто горчива разплата.
Няма Бог, който винаги гледа и съди отгоре.
Трябва само да свети душата над твоето его.
Всяка малка сълза,
заклеймена в ума ти с „ виновен”
е килия, в която затваряш без милост детето...