автор: postscriptum

Стъклото на холната врата се тресеше от звуковите вълни на народната песен, която се носеше откъм спалнята. В този хол живеех аз, а в спалнята живееха Блаже и Цеца с шестгодишното си дете.
Обитавахме временно този оборотен апартамент, докато построят блока на мястото на съборените ни къщи.
Блаже и Цеца бяха добри хора, трудови както се казваше. Бяха работници, дошли от софийските села и добре се знаехме защото къщите ни, дето ги събориха, бяха една до друга. Особеност на тяхното семейство бяха необозримите им фамилии – Блаже имаше пет братя и сестри, а на Цеца само сестрите бяха шест, а имаше и двама братя. И понеже и двамата бяха много гостоприемни, всяка вечер имаха роднини на гости, а и през деня не оставаха сами.
Имахме много добри отношения и аз, естествено, бях постоянно поканен когато имаха гости, така че – погледнато отстрани – живеехме в някаква идилия.
Обаче въобще не беше идилия и причината беше една единствена – музиката. От нея апартаментът кънтеше ден и нощ, при което стъклото на моята холна, а и външна за мен врата, дрънчеше. А грамофонните плочи на Блаже с народна, сръбска и македонска музика нямаха свършване. Да му кажа да не слуша музика, когато имаха гости, само и само защото аз съм си легнал да спя, беше за него напълно неразбираемо.
– Абе как че спиш при тая македонска музика бе, ела седни с нас, мани го това спане – отговаряше Блаже, а ми се и сърдеше, че не приемам поканата му да отида при тях.
– Блаже, гледай сега, нужна ми е малко тишина, защото имам да вземам изпити, в сесия съм…ти пак си слушай музиката, обаче малко по-тихо…
– Абе ти нема ли да го свършиш вече това учене?! Стига ти е, че станеш много учен и че те боли главата от това – засмиваше се Блаже и ме хващаше под ръка. – Eла да пиеме по ракия и че ти пуснем тихо една тъжна сръбска песен.
Ето това бе Блаже, добър човек, гостоприемен, гледаше да ти угоди само и само да не му спираш музиката. Бях в пълна безизходица, оставаше ми само да се скараме, а можеше и до бой да се стигне, но това не можеше да е решение.
Но пък и не можеше да се живее така.
Хрумна ми тогава на музиката да противопоставя музика, само че не народна, а оперна – те си слушат тяхната музика, аз си слушам моята, всичко е точно. Идеята ми хареса, купих си една плоча с арии от опери, прослушах ги тихо и отбелязах най-подходящите за целта. Щото надсвирването с Блаже не беше проста работа.
Пусна си Блаже някаква музика, задрънча холната врата – значи беше мой ред. Пуснах арията и надух звука. Стана страшно, вратата се раздрънча още по-силно, двете музики се смесиха, пълна какафония. Все пак чувах повече арията.
– Какво става бе човече? – влетя в стаята ми Блаже без да чука и си личеше, че беше искрено притеснен за мен.
– Нищо бе, Блаже – отговорих спокойно, – слушам музика, ама твоята музика ме заглушава и затова малко съм надул звука.
– Абе това музика ли е бе? Ела избери си при мене плоча каквато искаш – кеф ти нашенска народна, кеф ти сръбска, кеф ти македонска…
– Що бе, аз обичам оперна музика.
– Я не ме занасяй, как че обичаш такава музика?!
– Прав си – рекох – не съм чак такъв любител на оперна музика…ама не е лоша…искаш ли да ти я пусна по-тихо?
– Искаш да ми кажеш сега, че ти харесваш тоя дето крещи повече от една македонска песен?!
– Не бе, не че не я харесвам твоята музика, обаче да ми дрънчи стъклото на вратата и да не мога да заспя от твоята музика, това няма как да ми харесва, нали се сещаш…
– Добре бе човек, така кажи, нема да надувам моята музика, обаче земи фърли некаде тая плоча с операта. Ела сега да пиеме по ракия и че ти пуснем тиха македонска – душата че ти извади…
– Добре бе – оставих се да ме уговори, – дай да пиеме по ракия…само да не е от оная шейсе ли, седемдесе ли градуса беше…
Не е за вярване, но за известно време музиката на Блаже почти не се чуваше през деня. Е, слава богу, викам си, разбран човек излезе Блаже . Връщах се обаче един ден от лекции и още от спирката на автобуса чух музика, която нямаше как да сбъркам – Блажевата музика. Стигнах до блока и веднага ми стана ясно каква е работата.
Блаже беше инсталирал на балкона на кухнята високоговорител от тия дето ги имаше по селските мегдани. И това чудо кънтеше, та кънтеше, сигурно и умрелите го чуваха – и без това само един блок ни делеше от гробищата. Добре, че стаята ми беше от другата страна на сградата, та не се чуваше толкова силно.
Е, казах си, до тука беше, с Блаже няма оправяне с добро. И започнах да кроя планове как, ако ще и с караници, да се справя с това идиотско положение.
И тогава, най-неочаквано, дойде надеждата. В съседния блок, тоя дето беше между нашия и гробищата, настаниха да живеят милиционери. „Е, сега Блаже да те видим колко време ще ти изтраят твоя високоговорител…” – потривах аз ръце. И зачаках злорадо да го махнат това чудо. Обаче времето си минаваше, а нищо такова не се случи.
След седмица ли, две ли, като приближавах блока видях, че на един балкон на милиционерския блок бе монтиран… високоговорител. Същият като Блажевия. И се получи истинска какафония от смесена народна музика – Блажевата и тази на милиционера отсреща.
– Блаже – попитах го, – абе какво става с оня от отсрещния блок, да не иска да ти заглуши музиката?
– А, нема такова нещо – усмихна се. – Тоя ми е селски, познаваме се, само се надсвирваме…
Предадох се – всичко беше срещу мен. От този ден все по-често се оказвах сред гостите на Блаже и Цеца.