автор: apostolicia

Глупава съм! Глупава! Глупава! Толкова пъти се питах не ми ли мина вече времето да се влюбвам? Не ми ли стигнаха лошите момчета, че все на такива налитам? Чавка ли ми изпи мозъка да поискам мъжа на ближната си? Не му ли стигна и на него доброто момиче, което си има, та все ме гледа с тези негови честни очи, та ми събужда копнежите стаените? И като така и така е ясно, че ще се съгрешава, защо съм толкова несмела? Не пораснах ли достатъчно, на себе си поне да имам смелост да призная? Аз, която изучавам човешката природа, трябваше да знам, че ще стане така. Още от самото начало трябваше да го знам.
А те танцуват под небето. Движенията на слетите им сенки се четат ясно на лунния диск. А той потъва бавно в морето, в горещата супа, в прохладното легло, до любящата му жена... и завлича копнежите ми на дъното със себе си... И със сенките им, танцуващи на плажа...
Когато Кристина ми се обади, за да се поинтересува дали още държа къщичката край морето, защото искала романтична обстановка за няколко дни, с готовност я поканих, макар да ми беше останала само къщичката край морето. Обещах да не преча за така наречената „романтична обстановка” и тогава тя пристигна... с него. Когато го видях за пръв път, сякаш отворих кутия, от която изхвръкна най-страшното дяволче на света – така се стреснах. Нещо стисна гърлото ми, не можех да издам и звук, гърдите ми се стегнаха, сърцето ми започна да пескача неравноделно, в главата ми нахлу цялата кръв, която имах в тялото, сякаш се взриви нещо в черепа ми, стана ми горещо... Повече от минута го гледах с огромни, разширени очи, докато не се окопитих криво-ляво и не избъбрах някакво ужасно нескопосно „добре дошли”. За щастие, още в университета ме смятаха за голяма особнячка, да не кажа откровено ме мислеха за дивачка, та неловкото ми мълчание, маугленското ми поведение, не направи особено впечатление на приятелката ми от студентските години. Тя с гордост ми представи бъдещия си съпруг. А аз гледах втрещена, изумена мъжа, за когото бих дала всичко на света. Всъщност тогава не знаех, че наистина отварям кутия, но кутията на Пандора и от нея изкачат не едно страшно дяволче, а всички страховити харпии. Тогава си мислех, че ще се справя. И обикновено се справям с мераците си към повечето мъже, които ме впечатляват. Какво толкова намерих в този? Цяла вечер и после с дни се взирах в чертите му. Прошарената деликатно на слепоочията коса. Трепкащите устни, свити в ъгълчетата – французите сякаш си всмукват бузите, когато говорят – особености на изговора, и затова оставят впечатление, че скулите им са леко хлътнали... Даниел... О, Даниел! Слушах с часове напълно неразбираемата музика на френския език, той говореше... говореше... Говореше на нея! Гласът му - възбуждащ, мек, особеното р, странните, непонятни съчетания от буквите, думите, които не разбирах, но ме опиваха като силна отвара от мак. О, Даниел.... И очите ти с цвят на окосена планинска трева, изпъстрени с жълти искри и точици, събрали цялото слънце, бръчиците около тях, изразителните вежди... Откровените ти, честни очи, изпълнени с искрици смях, очи на страдал и мъдър човек. В тях се четеше твоето огромно разбиране към всичките ми странности, кам вцепенението ми, към шока от откритието, че те има... Гледах те омагьосана, къпех се в очите ти, плувах в тях, обливаше ме светлината им... Не разбирах какво ми говориш, но от теб се излъчваше болезнена нежност, жив копнеж, който едва издържаш вече да потискаш. Видът ти обещаваше бури от страст и нежност.
О, Даниел...
Танцуваш с нея, а аз попивам движенията ви, отразени на фона на лунния диск, той потъва в морето... а ти? Ти потъваш в сигурността и удобсвото на асфалтирания си живот с нея, а аз те губя, губя те, отиваш си, избрал доброто момиче с перлената огърлица. Тя е тази, която те посреща с усмивка, приготвя ти топла супа, стои до теб в обществото и милата й усмивка печели сърцата на приятелите ти. А на мен душата ми е лошото момиче, облечено само с перлена огърлица! Аз съм дивачката, която прегръща ветровете на брега на морето, на върха на скалата, в подножието на която прибоя си е направил място, колкото двамата да танцувате, а аз да стоя в сянката и да ви наблюдавам с копнеж, сгушена в тъмното, в дъното на миниатюрния плаж. Тази, която от първия миг, в който се удави в очите ти, разбра, че не е имало и няма да има друг мъж... Даниел!
Не пречех. Оставих им любимото си убежище в дъното на градината, където обичах да се усамотявам вечер. Без някой да е искал това от мен, палех зиданата печка от другата страна на оградата и се правех, че приготвям някаква храна. Истината беше, че гледах с огромна болка разпилени на рамото ти разкошните кестеняви къдрици на Кристина, но се опитвах да си представя как моята глава лежи на гърдите ти, а дългите ти пръсти си играят с моята изсветляла от слънцето коса. Още нещо, което ме хипнотизираше в теб – ръцете ти с дългите пръсти не музикант, с големите длани, със силните китки...
Не може да не си забелязал как се вторачвам в ръцете ти, за да не гледам очите ти, докато се оставям гласът ти да ме опива с измамната си нежност. Господи, имаш изумителен глас, Даниел! Повтарям го непрекъснато в главата си, откакто си тръгнахте...
Преведох си думите, които непрекъснато шепнеше в ухото ми, там на плажа, докато дъждът се сипеше над нас, сякаш искаше да отмие греховното желание. Нали това искаше да кажеш?! Не трябваше да настоявате да дойда с вас тогава. Не трябваше да ме докосваш с тези твои ръце. Ти знаеше, Даниел! Знаеше, че съм полудяла от копнеж по теб. Защо позволи на жена си да настоява да дойда с вас на плажа? Защо й позволи да въвлече и мен в играта ви? Защо я насърчи да настоява толкова да намажеш и мен с плажно масло? Та аз живея на брега на морето, за Бога! Кожата ми отдавна няма нужда от плажно масло. Но ти знаеше! Може би не беше съвсем сигурен и искаше да се увериш. Но го разбра с абсолютна сигурност, когато ме докосна, когато усетих дланта ти върху кожата си и подскочих, сякаш ръцете ти парят, а после се опитах да се скрия, като подгонено животинче в някоя пукнатина в скалата. Навярно Кристина ме е помислила за истинска дивачка. Навярно смята, че съвсем съм подивяла на този пуст скалист бряг, където единствени гости са ветрищата. Не издържах да галиш с такава нежност гърба ми и хукнах да се спасявам в морето. Не знам къде си мислех, че ще отплувам... А ти превърна това в игра. Кристина не е добър плувец, знаеше, че няма да ни последва, виждаше, че се задава буря...О, Даниел!
Морето пази спомена за ръцете ти, когато ме настигна на онова мъничко парченце каменист плаж от другата страна на скалата. За устните ти. За телата ни, впити едно в друго, за горещия дъжд, който се сипеше върху ни. За шепота ти, за греха...Дъждът, мълниите, бурята – ние ли ги сътворихме тогава? Електричеството във въздуха, мириса на озон, на буря и море – това е мириса на любов, Даниел! От тази нощ и завинаги!
И после, когато ти се „разболя” скоропостижно и се наложи да си тръгнете незабавно, заради внезапната ти „настинка”, когато установи с точност какви са мащабите на опустошението, което си нанесъл на душата ми и това те порази! А аз стоях и гледах отдалечаващата се кола с разширени от ужас очи. Вие май свикнахте с постоянния израз на болка в очите ми, така че едва ли са ви направили впечатление немите крясъци в тях... Цялото ми същество крещеше „милост, убийте ме, преди да тръгнете!” Но вие не ме чухте...
Как се произнася на френски думата „палач”, Даниел? Екзекютор? Правилно ли го казвам? Трябва да започна вече да се влюбвам само в палачи. Те поне знаят как да умъртвят човек безболезнено. Отведнъж.