автор: galenaGV

Премина облак върху суша
и град забрули като бесен.
Обирам си набързо крушите,
че няма време до наесен.

Дървото все едни ги ражда,
от него по-далеч не падат –
издържат на порой и жажда,
на алчен поглед през ограда.

От градобитната им сладост
ще дам на всеки, който мине –
за радост или за нерадост –
да ме запомни чак до зима.

И даже господ да си мисли,
че нищичко не ми остана –
с небето – сметките ми чисти.
(дано с това зарадвам мама)

И сянката ми спи до мене,
сънува облаче над суша,
но, вместо да й дам надежда,
мълча. И пуша, пуша, пуша.