автор: hudojnika

         Вестник стършел обяви конкурс на конкретна тема ИГРИ НА КЪСМЕТА и размер до 3000 знака.

         Имало едно време в Русе Баш-Търла. Не като сегашните – ерзац. Търлата е ежегодния великденски панаир. Името и означава нива оставена една-две години да почива и точно там се е правил панаира. После Другарите по политически съображения я преместиха около първи май, със съответните нагледни материали и международни солидарности.
         Така крета, докато последното и социздание беше овкусено от силните лични обгазявания от таваришул Елена Чаушесковица, вдъхновител и автор на Долината на химията, която се изливаше в Русе. Интимното бельо на русенки сублимираше по просторите за съхнене.
         Години преди това, Търлата цъфтеше и имаше своя Ренесанс. Думкането на тъпаните, воят на зурните, моторните люлки, звездата, мотоциклета в кацата, шатрите с буркани с двуглави едикакво си, пушеците на скарите, пресни-топли пуканкиее и какво ли не, вдъхновиха Моню, да притвори сладострастно очи, разшири ноздри като на боен арабски кон в атака, вдъхне дълбоко и изрече мъдрата и точна, по същество перфектна констатация:
         - Същинско Монте-Карло! Липсва саде рулетката – играта на баш-късметю! Рече и стори. От този миг, Моню се префасонира на Моню Монтекарлото – същият Оня, дето сътвори Рулетката - индикаторът на Баш късметю!
         Да четат младите, да знаят и помнят как е станала тая работа, а не после като случая с Джон Атанасов да се чудят кой и как е сътворил компютъра.
         Във владенията на Моню имаше към инвентара, нещо като каче. Казвам Нещо, щото хем беше каче, хем не беше. Истинското каче е от твърд, тежък дъбов материал, дето не гние, издържа на всичко, нещо като заврян зет. Монювата качка беше от леки чамови дъсчици; не ставаше ни за зеленица, ни за нищо. Уж и тя си беше пресечен конус, без горно дъно, имаше си железни обръчи и между дъгите набит папур.          Единствено, обърната обратно, качката ставаше за битова масичка за белот, мезета; ако има и нещо друго, още по-добре. Комбинативната и пъргава монюва мисъл, веднага видя в това невзрачно каче, вписано изобретението си; също както Микел Анджело е виждал в блок карарски мрамор, вписан Давид и е оставало само да махне излишните парчетии мрамор. Моню, въоръжен със сгъваем дърводелски метър, тесла, кило десет сантиметрови тънки гвоздеи и набор хитроумни случайни находки от колекцията си вторични суровини, се заел да маха неговите си излишни парчетии.
         Бившето дъно на качето, преквалифицирано в плот на уреда, имало за периметър челцата на всички дъги, пристегнати с обръчи. На тия именно челца, били набити гвоздеите, като влизали в дървото 2 см и стърчали 8 такива. Разстоянието между тях било различно – от 2 до половин см, според печалбите. Най-тесните – половин см, били за най-скъпите печалби. От стенен календар били взети на заем цифри и внимателно залепени под съответните места. В центъра на плота бил завинтен дълъг болт, който с помоща на две лагерчета, осигурявал меко и бързо въртене на рамо, стъкмено от гореспоменатия набор хитроумни случайни находки. Всичко си пасвало, сякаш било фабрично така. За последно оставало само да се сложи на носа на въртящото се рамо паче перце, което малко по-дълго от разстоянието до гвоздеите издавало специфичен звук и пърхало като сърцата на ожидащите голямата печалба хазартни типове.
         Вече наречен РУЛЕТКА, уредът от контингента на ИГРИ НА КЪСМЕТА, предизвикал фурор – досега такова нещо не било виждано и бързо славата му се разнесла на длъж и шир. Мераклии напирали от всякъде. Масичката до рулетката, пълна с печалбите, непрекъснато се обновявала. Най-желани били трофейните германски фенерчета от абвера, захранвани с плоски батерии от 4,5 волта, със сигнални цветове: бял, червен, син и зелен. Също така плюшените мечета и жирафи; както и гумените цървули производство на Братя Карапантеви. Утешителните награди, щото никой не си тръгвал без награда, били игла за вратовръзка и захарно петле.
         Може би трябва да споменем и работната група инженери от казината в Монте Карло, дошла да си свери часовниците с Моню Монтекарлото.

         Велимир Петров