Миражна жажда трепка в маранята
над снежнобели дюни - като сол.
И няма, няма кой да ти изпрати
така желания сега порой.
Да, две-три думи всеки би отронил,
кръжейки недалече лешояд -
и аз сред тях... Но дълъг път от спомена е,
и дълъг ще е пътят ти назад.
Дотолкова, че всъщност - няма смисъл.
По пясък писах, и сред пясък спях.
А пясъкът от памтивек орисан е -
със утрото изпръхва всеки грях.
Аз следвах други гущери пустинни,
и ме кълвяха в крачка сенки остри.
Но пясъкът е мъдър - ще му мине
миражът пролетен, щом сух бодила просне.
И няма пак да ни прости сумунът.
Зад дюната едва е притаен.
Той в твоето пространство ще е водна буря,
аз в моето - сух чироз в сетен ден...
Пороя ще прегръщаш с пълноводни шепи,
в сърцето с пеперудени цветя.
А пергаментната ми кожа ще се сцепи,
та пак в не-себе си да отлетя
Ще се смалявам в твоята зеница
под сенките на облаците плодни.
След миг-ване ще чезна - смътна птица
в съня ти сух преди Денят ти воден.
Ще продължа с криле ще махам бавно,
ще мие вятър-ручеят мен-шепа пясък.
Не мога, не е редно да не се разпадна,
щом спра да бъда с теб единно цяло.