автор: PostScriptum

Всяка вечер се прибираше по едно и също време и това ме учудваше, защото очевидно не беше чиновник – неугледният му вид и изтърканите дочени дрехи показваха това. Едва-едва изкачваше стъпалата, още на втория етаж се задъхваше и спираше да си почине – имаше още цял един етаж нагоре.
Пристъпваше бавно от стъпало на стъпало, като си помагаше с дясната ръка, която плъзгаше по парапета, сякаш не беше сигурен дали ще се хване пак, ако се пусне дори за малко. В лявата си ръка неизменно държеше брадвата. Държеше я за края на дръжката, точно до тъпото на брадвата и поради това другият, дългият край, почукваше в такт по всяко следващо стъпало и така отмерваше стъпките му. Той вървеше винаги с поглед забит в краката си и без да вдига глава поздравяваше, когото срещнеше по стълбите. Никога не пропускаше да поздрави, но не допускаше да го заговориш – просто продължаваше мълчаливо. Не можеше да се определи възрастта му, но не беше грохнал старец, както изглеждаше.
Ние живеехме в този блок едва от пет месеца и не се бяхме опознали все още. Но жена му, за разлика от него, беше много общителна. Тя по цял ден седеше на пейката пред входа, домъкната от някоя градинка, и не пропускаше никого без да го заговори. А и никой не я подминаваше – беше усмихната и добронамерена жена. С нея вече добре се познавахме, даже два пъти бе идвала да иска олио на заем. Връщаше го, разбира се.
– Добър ден, – поздравих я аз – какви новини има по нашия блок?
– А, новини, какви новини може да се научат на тая пейка…
– И ти си права…Абе я да те питам аз какво работи твоят човек? – попитах ни в клин, ни в ръкав – Гледам го, едвам изкачва стълбите. Сигурно не му е лека работата, дори не му се говори от умора…
– Ха-ха- ха… – искрено се разсмя тя. – Верно работата му не е лека, ама не е само това… обича си чашката и се си е пиян. Не е пиян да не може да оди, ама не е и баш трезвен.
– Абе и аз си помислих веднъж, че може да си е пийнал човека, ама всеки ден…
– Работата му е да цепи дърва на хората – продължи тя без да обръща внимание на думите ми. – Още докато живеехме у Самоков, он това работеше… демек това си му е професията де … Он и не можеше да има друга професия, кой че го трае секи ден да е пиян…
– Е, чак пък всеки ден… То така ще излезе, че и ти не го виждаш съвсем трезвен?...
– Ма то никой не го вижда трезвен… Е, зарад истината че ти кажем, че съм го видела като трезвен кога се женихме… ама не през целото време, в началото само… Знаеш какво е нашенска сватба, там кой може да остане трезвен…
– Стига бе, и оттогава никога не си го виждала трезвен?…
– Никога, нали това ти казвам… А, излъгах те малко – беше трезвен неколко часа и по време на бомбардировките.
– Какво общо имат бомбардировките ?
– Общото е, че ни затвориха у скривалището, а там ракия нема… Не помним колко часа седехме там, ама он изтрезне… Те това беше вторио път…друг не е имало до сега, па да ти кажем честно, не вервам и да има…
В този момент той се зададе от ъгъла. Подпираше се на брадвата като на бастун и, както винаги, гледаше в краката си. Когато дойде до входа поздрави, но не показа с нищо че е забелязал жена си, просто ни подмина и се заизкачва бавно по стълбите.
Живяхме две години в този блок и това всеки ден се повтаряше като по часовник – той все така се прибираше пийнал, уморен и мълчалив, а тя звънко се смееше, седнала на пейката пред входа, сякаш напук на живота, който й беше отредила съдбата.