автор: anonimapokrifoff

Две години не си се връщал, сине! Прилъга те пустата Германия, отрови ти душата. И майка забрави, и жена, и дете...
Привързвам доматите, че нещо са се привели, и сама си приказвам – като лудите. Никой не ме чува и по-добре: и да чуе, ще помогне ли? Те, хората, само това чакат и слухтят – материал за клюки да им дадеш...
Ама се е спекла тая земя! Кладенецът почти пресъхна – голяма жега и ни капка дъжд. Докато прекопая лозето и го напръскам, без кръст останах. Не съм това, което бях. Като си дойдеш, ще ме видиш: сбабичосала съм се, почнах и да се прегърбвам. А не са ми чак толкова много годините – има хора, къде-къде по-стари от мене, ама изправени, сякаш че бастун са глътнали. Пред жена ти не смея да охна. Достатъчно грижи си има тя, че младостта й самотна вехне като цвете, невидяно и непомирисано.
Получих първата пенсия. Боже, Боже, за ден ли да я харчиш, или в рамка да я сложиш и да я окачиш на стената? Няма да ми стигне само за ярмата на прасето... Тази година пак взех едно. Викам си: нека да има, ще си дойде Гошо, домашна манджа с прясно месце да хапне. Ама ти не се връщаш. Още стои във фризера почти половината от предното прасе. Колко могат да изядат две жени и едно дете?

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")