автор: amduat

Из "Теомимика"

Днес бялата боя не го задоволяваше.
С ъгълчето на всевиждащите си очи забелязваше тънки нюанси на неопределен цвят. Пак беше бяло.
Обличаше се бавно, независим от времето. Обличаше се в цветове, които попиваха в него с кратко проблясване. И не мислеше. Никак.
Наплеска около очите си най-дълбокото черно. Самите те порозовяха като удар от шамар. Тръгна.
Спусна се толкова ниско над земята, колкото да не изгуби божествеността си. Няколко стареца усетиха гръм и мълнии, но не си повярваха. Бяха слепи и светът беше друга тайна за тях.
Днес щеше да играе щастлив. Еднакво лесно му беше. От милиони години беше отегчен. Беше разтягал всяка възможна усмивка на устните си. Многократно. Тази маска я познаваше твърде добре.
Изигра си мизансцен. Няколко етюда действие. Днес нямаше да има световни кризи, инциденти, политически ексцесии, природни невъздържани прояви. Само битови усмивки, едва загатнати, умело гарнирани със смилаем блясък в очите. Носът е в апатия. Както винаги. Брадичката е самата загадъчност. Постига го, като се криви в противоположната емоция. Капризи. Понякога и
веждите му придават фасони. Не тези фасони, които той цели. Те са кралиците на драматизма. Щастието ги поставя в по-пасивна роля. Според тях. Но днес кротуваха. Задоволиха гадта в тях с ехидното доволство, че бялото има неопределен нюанс. А те определено си бяха черни.
А колко огромно количество празнота имаше между гримасите. Беше опитал да я запълни в незапомнените времена. Не успя. Празнотата беше хищна по своя безпредметен начин. Затова стана Артист. Мим. На един Мим никога нищо не му липсва. Той си го изиграва, сам оживява в наличността на желаното.
Така сътвори света. Само за един ден, макар че го накара да вярва, че за повече. Нямаше търпение и воля да се занимава с нещо толкова дълго. Но след като по обед някъде си поигра над егото, реши, че трябва да го охрани с повече време, за да е издръжливо.
Не беше съвсем безинтересен този ден на сътворението. Даваше достатъчно сюжети, за да притъпи досадата си за известно време. След това зацикли. И сега нарядко и за кратко се забавляваше със света. Според прищевките си имитираше по ред човеците, които пък беше заставил да се правят на него, такъв какъвто един ден на шега им се беше представил. В този му артистичен период разработваше постановка от фантастичния цикъл "На четирите края на
духовното", първа част - "Определане на хипотетичното добро като вектор на измисленото зло". Естествено той играеше всички роли, но човеците го възприеха еднозначно и той доста им се ядоса. Самоуби героя. Реакцията им - покъртително разочароваща. Запокити голямата книга със сценария и скоро не им се вясна.
След това му хрумна да ги мимитира. Ха - по човешки образ и подобие. И това не схванаха. Най-често изобщо не им обръщаше внимание.
Да... Днес бялата боя за нищо не ставаше. Цветове. Роби на суетата.
Онези слепи старци все пак хванаха нещо... Замисли се... Той ли беше сътворил слепотата? Не помнеше. Много от света му се губеше. Слепота... Интересно.
Да... Бялата боя, бялата боя... Започна да крещи, божествено, за да види какво ще стане...
- Какво става тук? - сестрата нахлу припряно в болничната стая на ослепелия артист. - Господине, успокойте се! Ето лекарствата. - натъпка в устата му три хапчета и му изля в гърлото водното съдържание на една чашка. - Сега спете!
И той заспа. Дишането му се уравни. Лицевите му мускули се успокоиха и пригладиха като мокър пергамент. Зад клепките над слепите му очи той се хилеше в милион вариации. Брадичката му си придаваше важност. Веждите му бяха черни като насмукани с болна кръв пиявици. Носът, както винаги, беше в апатия.
Стените на болничната стая бяха боядисани в бяло. Само в ъглите се прокрадваха неопределени нюанси. Май беше мухъл.