автор: zinka

Не ми е весело. Не ми е –
застинал в шепата ми смях.
В душата ми тревожно вие
вълчицата, която бях,
когато ураган удари
по челото леса зелен
и хаосът се накамари
изригнал пепел върху мен.
Дори да смъкна тази кожа,
пробита с не една сачма –
тежи духът ми до безбожност,
до невъзможна тишина.
Най-странното е, че се виждам
от небосвода син и тих
как се и роня, и иззиждам –
мравучкаща във стон и стих...