Нахвърляно със остър въглен,
във рисунък с топъл нежен щрих,
видях как утрото покълна
и разпръсна сойките със вик.
Търкулна кестенче в асфалта
и като пумпал заподскача,
драсна блясъче кобалтово
в окото стъклено на здрача.
И те ориса да си скитник.
Ако се срещнем – е случайно.
Нарочно е да се разминем
по кръстопътните си тайни.
Далечините изтъняват,
контура видим щом изгубят
и отеснелите пространства
досущ като платнище грубо –
дерат от кожата и свличат
присъствието не по норма,
заробващото любопитство,
закон и ред, канон и догма.
И всяка мисъл за раздяла
и всеки помисъл за среща
са белегът, че съм живяла
в очакване да стане нещо –
да срещна мъж с очи на просяк,
с душа на ангел и скъперник
на ласка, разпилян до косъм,
до смърт отдаден и неверен...
Но остани си за света
неразгадаемата сигла,
скритом стекла се подир дъжда
по слънчевата златна мигла.