автор: LinaTod

1.

Събрах всички трохи
и камъни,
които по пътя при тебе ме връщаха.
Измих всички следи
от двама ни.
За да не ми липсваш, сама се прегръщах.
Забравих всички думи
казани –
докрай/цялата/ в тишина се превръщах...
Заключих тъмносините тайни
в раклата.
Тръгнах. Вратата притворих на къщата.

Вървях и не гледах зад себе си,
до изнемога изгубена.
Когато спрях, погледнах ръцете си -
здраво в шепата кътах
троха и камък.
Останалите бяха зад мене по пътя.

Тръгнах обратно по пътеки незрими.
Бързах, колкото мога,
за да ти кажа, скъпи мой и любими ...
добър вечер и сбогом!

2.

Колко пъти си тръгвах и връщах,
колко дълъг път извървях,
колко пъти отварях
и затварях тази врата!...
Колко пъти проклинах
и не дишах , и не живях,
колко думи обратно си взимах,
колко плаках и колко боля!...
Колко много неща не ти казах,
колко писма измълчах,
колко гостби сама си изядох,
колко вино нарочно разлях!...
Колко пъти напълно забравях,
колко пъти лудо се смях,
колко пъти без теб продължавах,
колко много без тебе живях!

Днес и така е светъл денят ми
и животът се случва без теб.
Светлосин е без тебе сънят ми
и /напролет/ тревата отново расте.

Нашата приказка спря недовършена.
Магията, казват, в полунощ се разваля...
Незапочналото в дванадесет свърши.
А все още се питам...това ли бе краят, това ли?

3.

Стиховете ми до един си приличат –
толкова се повтарям!
Все за едно и също пиша
и все не свършвам докрая.
Все същите думи –
чак си омръзнах!
За онова, дето бе помежду ни...
Как ли пък не обръгнах?
Толкова ли си ми важен?
Да не би да си само едничък?
Все нещо на тебе ти казвам,
Все нещо си мрънкам самичка!

Толкова съм една и съща!
Толкова си прличам –
Отивам си и се връщам,
Едно и също сричам ли сричам...
Римите ми са толкоз еднакви –
На теб се обричах. И те отричах.
Какво пък толкова е станало?
Всъщност знам. Обичах, обичах, обичах!