Посях най-хубавите думи, защото исках да поникнеш,
да израстеш и да те видя, и най-накрая да те има.
Наистина.
А не измислен, мечтан, сънуван, илюзорен…
Крещях и плачех, и се молех, и стенех, вих срещу луната.
А после много дълго милвах, докато с кръв полях земята.
Но тя мълчеше упорито,
Излезе ялова. Отново.
Пръстта бе суха и сърдита
И пожела да ме зарови.
Сега над мен расте трева –
На сянката ти вярна стража.
А ти си всичко онова,
което не успях да кажа.