Минчу Празнеков ми е името.
Ма простите ми съселяни като решиха, че е особено оригинално да ми викат Минчо Празников.
За щяло и нещяло :
- Минчо, кво ше е времето ? Ше вали ли, ше духа ли ...
В главите ви духа, викам си.
Така и не схванаха, че Празнеков съм щото с празни работи се занимавам.
*
Едно дете съм на мама и тати. То и затуй разгивизих се от малък. Минчу пръдни та оплеска, мама бърши, тати маже ...
Израснах в малко село. Само къмто 200 селяндура и почти толкова селянки. Полувината мъже овчари, другите дървари. Тук-там някой по с акъл, като тати, работи в БДЖ-то. Щото край наше село железен път минава. Не като съседното, дето навремето отказали Ж.П. линията, щото видите ли трена щял патките и овците да мачка. Сега бият път до нашата гара, че да отскокнат до цивилизацията.
Та за мен идеше реч.
Раснах аз, попивах си селенийка. Возих се с тати на влака, попивах научно-технически прогрес. А мама копаше градината,поливаше, ранеше добитъка и кокошките.
Доде време студент да ставам. То колко висшисти има у село мислите. Само кмета със средно-вредно и пощаджийката учила-недоучила с цици диплома получила.
И от тука почват ептен празните работи за Минчу.
Отидах у Софията в некъв технически хуйниверситет дето така и не му запомних името.
В дома голема радост. Мама свети, тати лъщи. Градски люде станаха. Тати върви и черпи, че семката му умна била.
Пък аз в студентския град джиткам по капанчета и из общежитията на купони. Изучих се. Всички купонджийски мурафети възприех бързо. Париците и колетите с храна от село текат. Веселбата не спира.
А като срещнах Мария от Варна цъфнах.
Душицата и сърцето ми зема. Сгъна ме от любов, счупи ме от секс. На такива работи ме осветли, че Слънцето бледо взе да ми се вижда.
Съответно, след три месеца на първия семестър ме скъсаха отвсекъде.
Безславно завръщане на село, дето кусах дървото дебело. По-точно дряновица една в ръцете на тати, дето здраво моралните ми устои разклати. Не че имаше много нещо за разклащане де.
Набързо тати ме уреди в БДЖ-то та да не се мяркам тъдява из село. Че умната семка ше изложим. Прост кондуктор станах, ама за селяндурите във важна фигура израснах. Билети дупчим, легитимации проверяваме. Изобщо, дето се вика, на пътя им към цивилизацията съм застанал гордо. И мустак си пуснах, и като видя някой от наше село строг ставам, душицата му кирлива разсъбличам с поглед.
- Де си я помъкнал таз патица, бе ? - викам и мустак зализвам - Я бръши там лайното с носната кърпичка ! На доктора ше я даваш ? Той патици пасе сигурно. Пари му требат на чиляка, не патки проскубани. Туй да не е товарен влак ! Дай я тука ...
И вечерта в къщи патица от фурната изскача.
Потръгнаха пак нещата. У дома мир настъпи. Взех да се позакръглям. И мама за внуци зема да говори. На тати му стигаше и един глупак. Ма и той след време почна да се замисля за челяд, че той акъла през поколение се предавал бил чел някъде.
Ослушвам се аз, не ги чувам. То с една жена живее ли се, като си кусал от кекса.
Влизам у хоремага с кондукторския костум, да не се отпускат селяндурите.
- Как е, Минчо - вика даскала от една маса. - Временцето как е днеска ?
- Облачно - викам - с превалявания.
И туй си е код. Веднага кръчмарина смесва мастиката с мента.
Сядам при даскала и опъваме локумите. Той се пенсионирал наскоро и избягал от града на село. Да се чудиш що дири в тез селски тъдяви. Така учените хора станахме четирима - кмета, пощаджийката, даскала и моя милост. Расте ентелекта у село, цъфти.
Мдаа ... Обаче срещнах във влака една Мария от съседно село.
Верно краставите магарета през девет баира се надушвали. Като се метнахме с Мичето. Всеки понеделник тръгва към града да се изучава по химия в некъв химически университет. В петък се прибира. Тя таз химия ни събра я. Качва се у трена, за мене се оглява билетчето да продупчим. После секиш в купето на началник влака. Приказка за мене тръгна у БДЖ-то. Че майсторски съм перфорирал де що има за дупчене. Мчи къ нема, онази Мария от Варна такава школовка ми дръпна. Още тръпна.
След работа влизам у хоремага отруден. Докато не са ме запитали за времето викам от вратата :
- Иде циганското лято, ееей ...
Демек, кръчмарина да турга у ракийката мастика. И сядам при даскала да разправям цветно коя буля изпъшка днеска. Той се беше цанил за библиотекар. Нали учител бил, вървяха му работите с книгите. Не като мене, само за туйлетна хартия. Тъй че, развива се селото ентелектуално. Библиотека имаме вече. Не че някой турга крак натам. Пиячка никва нема.
И така лекичко си вървяха нещата.
Докато за началник-влак не нагнездиха една кльощавела с уста смела. Като ме надуши какви ги върша у купето веднага ме натисна в ъгъла. Ми то хубу де, ама аз като си падам по по-така рубенсови оформления. Земах се изтървах да и кажа :
- Виж сега, джанъм, ний сега тука на кастанети ли ше дрънкаме или любов ше въртим ...
Ми така де, то отдето да го хванеш все дрънка на кокъл.
И тя като се спече и ме нарита от купето. Сбогом сексуално биоразнообразие.
Дойде петък. Кой да кьорне, че е тринайсти. Мичето се връща образована и чака да и излъча химия.
Къде, къде, хоп в туйлетната. То като доди мерака не чака. Те едно време тоалетните в електричките не бяха като сега оакани. Светеха, че комунизъма не мое така на мръсно.
Та напънах я заднешком аз. Ма пусто бързане, не съм заключил. Съответно се появи една бабичка с поразклатен от здраве и БДЖ бъбрек. Бута вратата и кряка че изтърва.
Тя бута.
Студената дръжка ми се вре отзад.
Забивам Мичето у ъгъла.
Главата и дрънка.
Викове.
И така няколко пъти.
Хетеросексуалността ми взе да се разклаща ...
По едно време успях да се измъкна от капана и ядно дръпнах вратата. Бабето кат залитна, кат се изплющя на пода. Зема си счупи некви ябълки по таза.
Дотук с кариерата у БДЖ-то.
Родното село зове ме.
*
Край на писание първо ...