автор: zebaitel

Ако си мислите, че някога съм писала пътепис, не съм! Първи опит ми е и отговорността да го четете си е изцяло ваша! Да не гракнете после отгоре ми, че нещо не било по правилата. Най-мразя да ме критикуват. Толкоз.
Човек както си седи и си къкри в жегата на Бургас, изведнъж оглупява / и да е бил естествено глупав – още по / и хуква посред най-оранжевия код към Сопот, примамен от хилавата надеждица за хладинка и номинацията си за конкурса „Състояние на полет”. Ей това точно правим ние с Ваня. Вземаме назаем червеното фолксвагенче на сина й, зареждаме газ и търпение, отваряме прозорците и приказка за последните любовни вопли в Хулите и литваме по магистралата. При по-голяма скорост на полета фолксвагенчето притропва и похърква, но това е дето не е свикнало да лети, ами само да пъпли из бургаската мараня, така вика Ваня. Не му обръщаме внимание, докато не ни спира една отрупана с праскови и кайсии сергийка след Сливен. Аха да ни изтекат лигите по сочния плод и ни мина броня път! Да, задна броня! Да вземе да се откачи и да се сурка по асфалта до степен привършване, поне отляво. Неволята, в лицето на Ваниния син, на когото тя кратко и ясно обяснява какво го чака като се върнем, услужливо съветва да потърсим на следващата бензиностанция лепило „Секунда” и да се спасяваме. Никога не съм си мислила, че тези лепила вършат някаква друга работа, освен да служат за предмет на реклама, още повече, да лепят пластмасова броня за метални планки, но науката ме опроверга!
Тънката преграда между нас и Сопот е вече само едно прохладно ханче, където сервират пъстърва на скара и пърленки, и което не можем да подминем без да му обърнем нужното внимание.
Сопот ни посреща с Дани от Скайномад и със същата жега, дето си я влачим от Бургас. Изненадващо, тя се сменя с такъв проливен дъжд, че в продължение на един час се чудим как ще стигнем до Радиното училище. А то е точно срещу малкото ни, уютно хотелче. Не успяваме да излезем и да разгледаме Сопот, но пък дъждът спира минути преди обявения час за награждаването, така че влизаме в Радиното училище сухи и с благоговение. Сигурно няма българин, който да пристъпи прага на тази сграда без да осъзнава, че влиза в светилището на собствената си история, обезсмъртена от Вазов в „Под игото”. Макар сградата на девическото училище, построено през 1850 година да е опожарена през 1877, заедно с черквата „Свети Петър и Павел”, тя е реконструирана през 1879, а подредбата й бива възстановена по спомените на Парашкева ХаджиГьокова. Долният етаж на училището е пригоден за представления, мирише на старо дърво и атмосферата е толкова тържествена, сякаш всеки момент ще влезе Рада Госпожина и всички ще се изправим като прилежни ученици, за да я поздравим.
Влизат админите и журито. Иван Янкулов, съсобственик и главен администратор на сайт Хулите поздравява присъстващите и му дръпва една статистика – участвали, гласували, анулирани, оценки, схеми за изчисляване на номинациите. Зад тези сухи цифри, обаче, прозира яката работа на админите преди да предоставят номинираните творби на журито. От думите на Маргарита Петкова, председателя на журито, става ясно, че са били доста улеснени да оценяват много по-малко творби от постъпилите. Между другото, за пръв път виждам председател на жури – да не повярваш, че тази средна на ръст жена с много бяла кожа е онази поетеса, че и шеф на пясъчника, дето всички сме се юрнали да правим кофички! И чия кофичка е по-по-най, ха познай! Е, познали бяха, щото аудиторията така шумно аплодираше наградените, че останах с приятното чувство като да са надничали във всичките ни къде пълни, къде по-празни, къде съвсем празни кофички! Наградите ще си ги четете където трябва, а най-вероятно вече сте ги прочели, само да отбележа, че ми се щеше повече от наградените да бяха дошли. Друго е да чуеш човека сам да си чете произведението, пък и да го видиш. Ники Комедвенска, обаче, и Йорданка Делева отсрамват наградените и си прочитат собственогласно творбите. И Маргарита Петкова прочита собственогласно няколко стихотворения от новоизлязлата си книга. Думите „Драпаше да ти нося фамилията. И аз ти я разкатах” предизвикват особено умиление у женската част на аудиторията и пораждат едно пръхко чувство на категоричност и завършеност на нещата!
Последвалия купон в „Чичовци” показва желанието на всеки да си говори с всеки, а оня сладкодумец, Хипо /съсобственик на сайта / да си говори с всички. Поради невъзможност се налага да продължим открехнатите теми в механата на къщата за гости, дето са отседнали по-голямата част от хората. Черпят ни с музика и вино, кафе и поезия и толкова много добро настроение, че ако не е мисълта за летенето на следващия ден, ще откараме така до сутринта!
Утрото ни изненадва с още по-голяма жега от тази на пристигането ни! Екипирани кой с каквото има и най-вече с любопитството да летим, едва дочакваме нишан от Ники Йотов, инструкторът в Скайномад, който изпробва вятъра на място горе, на Беклемето. Към 10 часа получаваме желаното разрешение. По колите и газ!
Вземаме в нашата кола двете перничанки Цветанка Бъчева и Руми Пелова. За Руми ще ви разказвам след малко, но за Цветанка искам да кажа няколко думи сега. Тази достопочтена дама, на възраст, без да навлизам в подробности, доста по-голяма от моята, /а аз имам внуци/ е една голяма сладкодумница и авторка на детски книжки. Показва ни как трябва да остарява една красива и интелигентна жена! Тя изглежда перфектно и нито веднъж не се оплаква от завоите, от кръвното, от това, че трябваше да ни чака няколко часа сама в колата, от безпаричие, от земетресението, абе въобще, от нищо! През целия път ни рецитира красивите си детски стихчета и ни създава една абсолютно спокойна атмосфера и в най-сложните моменти, а такива имаше! Обичаме Ви, г-жо Бъчева, ние с Ваня сме Ваши приятели за цял живот!
Пътят към Беклемето не е къс, вие осморки из Балкана, прегръща го любовно през раменете, за да ни покаже колко изправени са или се забива в корема му и тогава виждаме долу в ниското градчето, точно като на дъното на чаша за чай, преди да си налял горещата вода върху кристалчетата захар на покривите. Как ли са трамбовали римските легиони по тия стръмноти, само те си знаят, но е исторически факт, че по времето на император Траян Август тук е започнало строителството на път със съответните пътни станции Ад Рацидес, северно от прохода, Суб Рацидес, южно от него и Монтемно / Монте Аемо/ на билото. Запленени от небето и предстоящото летене, ние не гледаме старателно земята или не улучваме мястото на основите на този път, които си личат и до днес, но научаваме от сигурни източници, че това е било част от трасето Ескус – Филипопол.
Колата на Хипо сдава багажа по средата, но той ни прави знак, че ще се оправи и ние продължаваме нагоре до началото на нещо средно между път и козя пътека, посипано с чакъл и широко колкото да се разминат две крави. Колите на Иван и Аурора, заедно с прилежащите им пътници са вече там, кротко чакат Хипо да бъде изтеглен с някакъв трактор, а на нас ни дават зелена улица, т.е. зелена полукозя пътека, да стигнем първи до някакъв паркинг, след което ще чакаме указанията на Ники. Наемаме се. Паркингът представлява една полянка, сгушена в остро завойче, която вероятно не знае, че е паркинг и от която се отделя едно пътче, цялото на хендеци и големшки бабуни. За разнообразие, някои от по-разлатите хендеци са пълни с вода от вчерашния дъжд. Високо горе планината е покрита с мека трева, не се виждат дървета, не се вижда и Ники. Докато се наслаждаваме на хладния вятър, въпреки яркото слънце, край нас се изнизват голяма група планинари и едно стадо коне, и тогава виждаме парапланера – високо, високо в небето, носи се леко, спира, сякаш да си поеме дъх, залюлява се, точно както беше ни описал Ники снощи, приближава, прави изящна спирала и се приземява до нас. Ники го събира с една ръка, пита има ли колата ни проходимост, на което Ваня отговаря „разбира се” и ни насочва някакви двеста или триста метра нагоре по пътчето към друга, по-широка поляна, където ще летим! След това нагласява крилото срещу вятъра и излита. Ние го гледаме известно време в захлас и след това тръгваме по последния маршрут. И тук вече положението става хуже губернаторского: първия хендек, пълен с вода, го заобикаляме с доста усилия, във втория почти затъваме, но Ваня смушква фолксвагена с повечко газ и ни се разминава, когато обаче трябва да окрачим един голям ров и веднага след него да преодолеем една по-висока от бронята бабуна, нашият кротък като божа кравичка червенушко боксува известно време, после просто изхърква и отказва да се подчинява. И тук трябва да кажа, че винаги съм се възхищавала на солидарността на хората, тръгнали из планината. Един мъж с огромна раница на гърба се приближава и предлага помощ, друг, шофьор на лъскав джип-всъдеход, също идва да помага, трети, с още по-едричък джип се присъединява и накрая червената ни божа кравичка е изтеглена на безопасно място. Посочват ни откъде и как да минем на връщане, за да не затънем. Става ясно, че трябва да я оставим там и да продължим нагоре пеш, защото погрешно сме разбрали въпроса на Ники дали колата ни има проходимост! Оставяме колата, багажите и г-жа Бъчева, която се жертва заради идеята и остава да пази всичкия инвентар, и поемаме към последната точка само с по една връхна дрешка. Докато стигнем, Ники е успял наново да се приземи, да подкара джипа си, да вземе няколко души, прилежно оставили колата си на паркингчето, защото не смятат, че има проходимост и да ги докара до горе. Когато пристигаме, той вече обяснява, че ще направи един тест с Иван и ако той оцелее, тогава ще предложи на останалите да летят! Иван не реагира, защото е летял и явно му знае мурафетите на Ники, но ние се опулваме. В това време помощникът на Ники, мургав, млад мъж с красива, много широка усмивка, слага на гърба на Иван една особена раница, която му се свлича до под кръста, така че той заприличва на пчеличката Мая и която после се оказва, че е мястото за сядане, оправят въжетата, нагласят крилото и докато се усетим, вятърът нахлува, повлича леко Иван, Ники се завърта в някакъв странен пирует около него, хваща дръжките и те политат. Няма да ви описвам с какво благоговение, вирнали глави и подпрели шапки гледаме как се скриват зад близкия връх, как се връщат, вече много по-дребни, как Ники прави прочутата люлка, от която на нас долу ни се завива свят, а Иван после с гордост разправя, че е помолил Ники да въведе по-висш пилотаж за него, като за врял и кипял в летенето, как се издигат още по-високо и правят красивата спирала и как се приземяват кротко, съпроводени от нашите овации. Това ще го опише някой, който е летял. Аз, след дълга борба на инатливото ми и себелюбиво его с мисълта за хапчетата за кръвно, нещастното ми, давещо се сърце и непреодолимия, човешки страх, отсъждам в полза на страха и си оставам сред back-up тима. За това пък, Руми е първата дама, която лети. Да бяхте я видели само – тя е най-неподходящо облечената от нас за планина: с бял панталон, леко потниче, без шапка и по джапанки, и когато Ники й казва, че не може да лети с тях, тя просто ги изритва, хуква боса по тревата и полита към небето и към мечтата си! Възхищавам ти се, Руми! Следващите смелчаги са Анжела и Ваня Ватева. Тази Анжела, която прилича на момиченце с русата си конска опашка и онази Ваня Ватева, втори член на журито, с която предната вечер нищихме Висоцки, превод на поезия, марсиански поети, специализацията на дъщеря й в Полша, без да се поколебае и за секунда, слага каската и литва, сякаш това е най-естественото нещо. Приятелката ми, Ваня Краева, също не се колебае особено, само моли Анжела да снима, за да може тя да си вземе апарата горе. И Вятърна, след като набира една раничка мащерка и достатъчно кураж, смело се оставя на милостта на небето и умението на Ники. Не виждам как излита Хипо, защото трябва да тръгваме – обещали сме на Руми и г-жа Бъчева да ги закараме до гарата в Сопот, пък и доста път ни чака до Бургас, но го виждам да лети и знам със сигурност, че е достигнал заветните си 2000 метра. Чак сега разбирам, че и Аурора е летяла!!! Браво! И Иван и Анжела и Аурора снимаха почти през цялото време, така че сигурно ще видите много снимки и филмче, но аз бях там, видях всичко с очите си, и по-щастлив човек от мен няма! През цялото това време се удивлявах на хората покрай мен и им се радвах: на Маргарита Петкова и на г-жа Янкулова за безкрайното им търпение да ни чакат да си начешем крастите, на всички, които летяха /на тях малко им завиждам / на Аурора и на Анжела за старанието, с което документираха всичко, на онзи помощник на Ники, индиец, който прекарва свободното си време между състезанията по парапланеризъм и летенето в родните си Хималаи и в България, и който на въпроса ми защо точно в България каза: „защото е красиво и Ники ми е приятел”. Не би могъл да е по-убедителен! И на Ники – за безкрайната му отдаденост на летенето, за професионализма му и за непрекъснатия му стремеж да накара душата и тялото да летят в синхрон. Когато, преди да тръгнем, настояваме да платим полета на Ваня, понеже не сме го сторили предварително, той категорично отказва да вземе пари, казва само:” Вие пишЕте!”
Отегчих ли те, драги ми читателю? Предупредих те! А, да не забравя да спомена само как на връщане по тънкото пътче още веднъж лепихме броня, но само от едната страна. И един единствен път попаднахме на насрещна кола, при което Ваня изръмжа: „Ти пък къде си тръгнал с тая дебела кола!?” и тоя отсреща взе да отстъпва. Г-жа Бъчева веднага го възпроизведе кавалер, но Ваня я свали на земята, обяснявайки, че зад нашия червенушко се движи един възедричък, много лъскав джип!
След като оставяме г-жа Бъчева и Руми на гарата, спираме непредвидено само веднъж, край едно поле с лавандула. Ваня си е наумила на всяка цена да извади един корен и да си го засади в градината. Това се оказва трудна работа, макар усилено да си помагаме с единственото сечиво, което имаме – една къса и дебела отверка. Все пак ние побеждаваме и засипани с прахоляк, потни, щастливи, с още неизтрезнял адреналин, отпрашваме към любимите си гларуси и соления бриз като не спираме да се питаме, защо, аджаба, човек си е стиснал краката и се варди да не му влезе кризата през някоя дупчица, а не вземе да разтвори крака, да яхне тая пуста криза и да отпраши я към небето на мечтите си, я нанякъде другаде, само да го поиска и да го направи сам!