автор: pasata

За първи път видях кулите на La Sagrada Familia на картичка в квартирата на мои близки приятели в София, в първите ми студентски години. Те първи ми разказаха за Антонио Гауди и неговата архитектура. Бях пленен от мечтата да видя тази сграда и да усетя нейното божествено величие, което се излъчваше от снимката на кулите, протегнати в небето, изглеждащи сякаш са от приказка и напомнящи на пясъчните замъци, които децата градят по морските плажове.
Научих, че сградата е започната от Антонио Гауди, починал много отдавна, и така и не е завършена. Цялата нейна история бе за мен една мистерия, напомняща легендите, и за това се превърна в мен в един мит – един от символите на моето търсене на абсолютното откровение. Не много по – късно, пак от същите приятели научих песента на Алън Парсънс Проджект с едноименното заглавие и бях завладян от нея, и най – вече от откровенията в текста й. Тя е една от песните, които ме съпътстваха през годините, и в нея намирах отклик на собствените ми изгарящи въпроси за смисъла на живота, за копнежа за удовлетворение, за утеха, за божественото като нещо, изпълващо ежедневните ми лутания по пътя към нещо неназовимо, абсолютно и непостижимо. Антонио Гауди остана за мен символ на гениалния човешки дух, който беше успял да се пребори с баналното, да надскочи земното и да остане във вечността. Към това се стремях и аз, и затова мечтата за Барселона и за Антонио Гауди остана в мен заедно с други мечти, които не успях или нямах смелостта да изживея.
Миналата година мечтата се сбъдна благодарение на една от най – близките ми приятелки, която ми направи подарък пътешествие до Барселона. Заминах с други трима от най – близките ми приятели за една седмица – от понеделник до неделя. Преживяването беше невероятно и сега се връщам към него от носталгия към един момент от живота ми, в който съм се чувствал щастлив и изпълнен с покой – отвъд радостта, отвъд еуфорията и копнежа по абсолютното – щастлив със самия себе си. Дните, преживени в Барселона, не бяха приказка и не бяха приключение като в приказките. Самата Барселона също не се оказа приказното видение, което бях създал в съзнанието си, гледайки снимки на сградите на Антонио Гауди. Градът беше голям, кипящ от живот, пълен с хора от целия свят, не само туристи, а придошли да живеят в световния град от всички страни, един модерен и космополитен град. В него се съчетаваха и забързаността на деловите хора, и спокойствието на средиземноморския манталитет, и обичта към храната и напитките, и колорита на средновековните градове с исторически забележителности и старинни улички с усещането за вековно натрупване на съдби, идеи, чувства и живот. Но едва ли мога да опиша Барселона – всеки, който е бил там, има своето усещане и своите спомени за нея. Моето пребиваване там също не беше изпълнено само с прекрасни мигове и екстаз. Не екстазът, а чувството на покой и безметежност беше това, което ме беше обзело. Бях като недосегаем от всички дребни неприятности и възможни неблагополучия при обиколките по забележителностите, улиците и площадите и заведенията на Барселона.
Радвах се на глъчта, попивах светлината, която сякаш заливаше този град, самото ми сърце беше застинало в една усмивка, която приемаше всички гледки и случки, които му се поднасяха. Закачката и разговора с едно пленително и чаровно момиче от Аржентина – сервитьорка в ресторант в района на градския пазар Mercat de Bouqeria; най – вкусното и най – силното Mojito, което бях пил през живота си, което поднасяха на едно открито барче на малко площадче, залепено до същия този пазар; вкусът на изстуденото розе вечер по ресторанти с изискана и вкусна кухня до Двореца на морето /там опитах най – невероятното ястие с миди и рапанчета в сос от масло, бекон и чесън/ или по по – долнопробни заведенийца по крайбрежни улици; атмосферата на квартална кръчма, с бъчви и стари хладилни шкафове по стените, където поръчвахме като показвахме и ни се носеха по три бутилки – бяло вино, червено вино и вермут и след това собственикът, изпълняващ ролята и на сервитьор, гледаше на око колко сме изпили и си нагласяше сметката според обстоятелствата; малките площадчета със скъпи заведения; кварталната бирария на метростанция Lesseps по пътя за парка Guell; и навсякъде прословутите tapas – малки порции в купички или чинийки, в които се сервираха всякакви видове мезета и ястия - октопод, скариди, tortilla, gaspacho, както и paella. Всичко това ме караше да се чувствам чудесно; компанията на моите приятели, с които бях споделил по – голямата част от живота си. Но не тези неща бяха причината за моето състояние на духа. Имаше нещо в този град, което ме караше да изпитвам усещането, че след дълги години на странстване съм открил мястото, което душата ми беше копняла да намери цял живот; мястото, където се чувстваш, сякаш си роден за него. И творенията на Гауди.
Знаех още преди да пристигнем, че първото нещо, което искам да видя в Барселона, е La Sagrada Familia, и това беше нарочената дестинация още на първия ден след пристигането ни в понеделник вечерта. Преди да стигнем дотам обаче първо видях отвън Casa Batllo и Casa Mila, наречена още La Pedrera, които бях виждал и в албумите със снимки на сгради на Гауди. Бяха като в приказките, но бяха също и част от града – разположени заедно с много други сгради на Passeig de Gracia – една от най – оживените централни улици на града. След тях и след спирка в едно барче, което посетихме още няколко пъти през следващите дни, цялата ни компания се събра в парка пред западната фасада на катедралата – Фасадата на страстта. Тя не беше това, което очаквах, и впоследствие от приятелите си и от филмчетата и обяснителните текстове в самата катедрала разбрах, че не е изградена от Гауди. Беше величествена, но в нея липсваше онова усещане, което бях запаметил в сърцето си от първата снимка на сграда, която бях видял като студент. След кратък престой преминахме в парка от другия край и тогава за първи път видях на живо онова, за което бях копнял от първия ми досег с образа на Sagrada Familia. Това беше първата фасада – Фасадата на Рождеството, която беше в приказния стил на пясъчните кули. Бяхме в парка срещу нея и имахме достатъчно разстояние да я разглеждаме в подробности и да попием усещането. Имах чувството, че се намирам пред нещо нереално, нещо, дошло от отвъдния свят, нещо, което очите и видимото не можеха да възприемат сами и само душевните ни сетива можеха да докоснат и превърнат в реалност. В същото време не се чувствах като пред паметник или църква, както обикновено се случва пред някое величествено старинно производенение на архитектурата. Самата сграда ми беше близка и беше част от вътрешното ми усещане за покой и пълнота. Отложихме посещението и разглеждането на вътрешността на Sagrada Familia за другия ден и с метрото тръгнахме към парка Guell. Мястото сякаш е създадено за откриването на душевен покой и блаженство. Всичко е по детски приказно и изпълнено с невероятна смесица от цветове. Съчетанието с природата е естествено и незабележимо, сякаш дърветата и растителността бяха създадени заедно със сградите, скамейките, мостовете и арките. Тук откарахме до вечерта, след което се върнахме в центъра на града, с уговорката, че в някой от следващите дни отново ще се върнем в парка, за да разгледаме приказните къщички и да имаме повече време да се насладим на усещането за блаженство. На другия ден влязохме в Sagrada Familia. Не мога да опиша с думи това, което почувствах. Сякаш бях защитен и закрилян от някаква тайнствена сила, но тази сила като че ли в същото време идваше вътре от мен и от всички хора по света. Разглеждайки по – късно отделните зали и обяснителните текстове, разбрах, че сградата е проектирана като гора, която да закриля хората от дъжда и от слънцето. Тя беше като нещо, което ни защитаваше от бурите и от злините, но между стълбовете на дърветата, каквито бяха колоните от конструкцията, имаше кръгли отвори, като процепите между дърветата в гората, през които трябваше да проникне светлината. Разбрах, че всичко, което Гауди е създал, всички сложни конструкции и елементи на сградите му са взаимствани от простотата и красотата на природата – практични, добри и красиви. Кулите, на които не се качихме, се издигаха толкова високо, сякаш пробиваха небето – по думите на Гауди “свързва небесата със земята”. В една от галериите дочухме екскурзовод да обяснява на руски фигурата с птици, която бяхме видяли на Фасадата на Рождеството предния ден от парка. С допълненията, които чухме, гледайки филма, разбрахме, че това е пеликан със своите малки, а пеликанът е символ на саможертвата на Христос. Пеликанът толкова обичал своите деца, че когато нямал с какво да ги нахрани, бил способен да пробие с клюна си собствената си гръд и корем и да загине, за да ги нахрани с това, което е вътре. Макар да не въздигах в култ саможертвата, легендата ме плени, защото по – силен от смъртта в тази легенда живееше символът на любовта. Да обичаш – сякаш цялата сграда и всички творения на Гауди бяха изпълнени с това чувство, и със светлина. Светлината, която преливаше в целия град. Посещението на Sagrada Familia съвпадна с рождения ми ден и това беше един от дните в живота ми с най – голяма пълнота. Задавах си въпроси – как е възможно това, какво е притежавал този човек /Гауди/, откъде е извирала цялата тази сила и това въображение – толкова извънземно, небесно и в същото време – човешко и земно. Неговото творение не ме караше да се чувствам нищожен пред божественото – каквото впечатление оставяха в мен повечето величествени катедрали. То ме караше да се чувствам човек, да усещам величието в простата ми човешка същност, във факта, че съм се родил и живял на този свят. Не ми се искаше да тръгвам оттам и дълго време седяхме в полите на Фасадата на Рождеството, пушихме, разговаряхме, правихме си снимки, след което разгледахме и попазарувахме из един от магазините за сувенири в катедралата. Тръгнахме си в посока към крайбрежието, за да търсим едно заведение, което предната вечер ни бе препоръчало чаровното аржентинско момиче. Тогава обиколихме доста заведения – първо това, което се оказа не добро попадение, но бяхме гладни и жадни и постояхме там. След това кръчмата с бъчвите, където един от приятелите ни настояваше да отидем, и се потопихме в типичната местна атмосфера. Накрая в едно заведение до хотела, чийто собственик се оказа сърбинът Саша, живял по – голямата част от живота си по целия свят и се установил накрая в Барселона, където пихме по няколко Mojito. Вечерта завърши на сутринта в хотелската стая с шампанско, което бяха оставили от хотела. Сутринта на рождения ми ден започна с напълно неочаквана изненада от приятелката ми, която ми подари пътуването до Барселона. По нейна поръчка сервитьор почука в девет сутринта на вратата и когато отворих с изумление го чух да казва на някакъв напевен английски “Happy birthday, sir!” и да носи на таблата си две чаши коняк и две кафета – любимото ми съчетание на напитки и емблема на цялото ни семейство, с което обикновено завършвах всеки хубав запой. След шампанското допих и коняка с кафето от сутринта и така завърши рожденият ми ден.
На другия ден изпитахме пък блажени мигове на едно площадче в старата част на града – Placa de Olles, където на малки и скъпи ресторантчета туристи и местни посадяха да обядват. В мястото имаше нещо магическо, не бързахме за никъде и се наслаждавахме на храната, виното и бирата. Там хапнах за първи и единствен път една tapas превъзходно гаспачо. Предпоследния ден посетих сам Casa Mila или La Pedrera - каменоломната, както я наричат барселонци. Разгледах цялата сграда в стандартна туристическа обиколка. Фасадите й бяха по – впечатляващи от вътрешността - със страховития си вид и някак си стряскащата красота на грубовато издаляните камъни и парапети от ковано желязо в странни фигури. Най – страховитото и най – красивото в сградата беше обаче нейният покрив. Комините бяха като някакви духове – войни от приказки на ужасите, в същото време фалическите им форми се съдържаше някакъв изначален, неподправен, езически зов за изригване, буря, стихия. Те излъчваха могъществото на нещо потиснато, което всеки момент ще изригне, и в същото време придаваха очертание и форма на покрива, която с овалните си форми сякаш се смъкваше към дъното на светлинния кладенец, около който се разполагаше сградата. Когато се качих на покрива, ме обзе паника. Имах неконтролируем страх от високото, и макар пътеките, по които се обикаляше покрива около светлинния кладенец, да бяха достатъчно широки, страхът надделя в мен и едвам придвижвах краката си. В същото време обаче светлината на тази височина, непрепречвана от нищо наоколо, се изливаше от небето и обгръщаше мястото отвсякъде. Тогава разбрах – това, от което се страхувах на такова високо място, не беше, че ще падна, а че ще литна, че ще се изгубя в необятното небе. Разбрах, че хората се бяха стремили към покривите и височините, за да достигнат, колкото може по – близо до небето, бяха се стремили да се отделят от земята, която ги задържаше, и да полетят в необятните висини. Това беше нещото, което ме обземаше и мен сега. Върнах се на тавана, където малко преди това бях изживял едно от най – странните усещания в живота си. Този последен етаж от сградата, сега представляващ музей на Гауди /Espai Gaudi/, беше изпълнен с някаква приглушена тъмнина, целият оформен в дъговидна конструкция на тавана. Вървях от ъгъл на ъгъл, разглеждах експозициите с екземпляри от творенията на Гауди – столове, маси, елементи от конструкции, и изведнъж сякаш нещо ме блъсна откъм гърба и раменете. Някаква непреодолима сила ме завладяваше и не усещах нищо друго, освен желанието да изригна, да извикам, да разперя ръце, да зарева и да избълвам нещо отвътре, от дълбочината на съществото си. Едва тази година, когато четох книгата на Паулу Коелю “Алеф” и си спомних за първообраза му – разказът на Борхес със същото име, можах донякъде да определя усещането от Espai Gaudi. Това беше момент, в който се сляха всички моменти от досегашния ми живот и всички други бъдещи моменти, които ме очакваха, това беше момент, в който усещах, че съм жив с всяко свое сетиво и разбирах, че никой не можеше да отрече факта, че съм жив, никой не можеше да ме накара да съжалявам, че съм се родил и съм живял. Това беше миг, в който разбирах, че няма сила, способна да отрече живота, и да отнеме смисъла на живота на което и да е човешко същество. Там, сред духа на Гауди, усетих нещо, което според мен, беше обладавало твореца. Неподправеният пламък на самия живот. Там сред притъмнелите арки и малките прозорчета, които бяха като очи, усетих силата на светлината. Това беше сливане на времето и пространството - това, което наричат Алефът. Точката, в която всичко се слива. Постепенно усещането изчезна, а след като се качих на покрива и ме обзе паническия страх от височината, загубих силата на този тласък и тази вълна, която ме беше изстреляла в някакво друго измерение. На този таван на La Pedrera усетих, че съществуването ми не е напразно, че всичко, за което бях копнял, наистина съществуваше и моите мечти не са напразни химери, че бях способен да сътворя това, за което бях призван, и че всичко това е само в моите ръце – или по – скоро сърце. Не можах да споделя усещането си с приятелите ми. По – късно за първи път опитах това прословуто Mojito на барчето до пазара и то сякаш допълни с тъмната си сила и плътен неопределим вкус преживяното в Espai Gaudi.
Не мога да опиша всичко, което ми се случи в Барселона, а и не затова започнах да пиша това есе. Със сигурност бих могъл да изживея по – пълноценно дните си в този град, който чувствах като мястото, където сърцето ми пее и се радва истински на живота. А може би, бих могъл да ги изживея и по – малко пълноценно. Бях истински щастлив там, заедно с моите приятели, за които не съм толкова сигурен, че бяха напълно доволни от престоя ни. Последната вечер отново като предишните обикаляхме в търсене на подходящо заведение, в което да има и свободни маси за нас. Този път попрекалихме и накрая се настанихме в една италианска кръчма доста уморени. Аз бях в еуфория, не толкова от алкохола, колкото от усещането, с което ме изпълваше градът. Накрая, след като постоянно се шегувах със сервитьора на моя нескопосан английски, дори пих коняк с десерт. На прибиране посетихме и една английска кръчма – типичен pub, където също пийнах коняк. Не това е толкова същественото. Когато се прибирахме околко два сутринта и вече излизахме от метростанцията на Passeig de Gracia, в близост до нашия хотел, обявих на приятелите си, че съм решил да отида за последно до Sagrada Familia и да снимам Фасадата на Рождеството, осветена през нощта. Дадоха ми фотоапарат, разделихме се и аз се върнах в станцията, поемайки сам за последно към катедралата, за която толкова бях копнял. Метрото и мотрисите бяха почти празни. Усеща някаква еуфория, екстаз в тялото, съзнанието, сърцето си. Отново бях сам, но не се чувствах самотен, а сякаш бях поел на някакво приключение. Неизвестното ме опияняваше. Самото пътешествие с вагона на метрото се превърна за мен в приключение. Гледах празния вагон с лице, обърнато в посока на движението, виждах го как се извива и се усещах сякаш съм в някакъв филм, в който се намирам в летящо устройство. Имах чувството, че летя. Можех да затворя очи и да почувствам вятъра. Когато пристигнах на станцията на Sagrada Familia, подминах една кабинка за автоматично моментално фото и си спомних, че през някой от предишните дни бяхме пожелали да се снимаме с приятелите ми в една такава кабинка, но не работеше. Без колебание влязох в кабинката и си направих снимка, ухилен до уши, с вдигната ръка със знака V, а за оформление избрах сърце около снимката и целувка отстрани, с надпис “I love you”. Цялото ми връщане посред нощ до Sagrada Familia беше едно от най – лудите и спонтанни неща, които съм правил. Отдавна бях имал нужда да се отпусна по такъв начин и да направя нещо от прост и чист импулс, без да се замислям. Когато пристигнах, се оказа, че катедралата и фасадата не са осветени. Наврях се из дърветата в парка от другата страна на улицата, срещу Фасадата на Рождеството, и се опитах да направя няколко снимки /по – късно, в България видях, че опитите ми са били неуспешни и въпреки светкавицата на снимката имаше само непрогледна тъмнина, вместо фасадата с нейните причудливи форми/. В съзнанието и спомените ми остана обаче онова усещане на необятна тишина, без тълпите от туристи, само аз и катедралата, аз и творението на Гауди, аз и целият свят, цялата вселена, събрана в кулите, арките, стълбовете, фигурите, скулпторите на Sagrada Familia. Исках да я видя осветена, но и без светлина кадетралата и нейното мълчаливо величие се усещаше – формите и чувството, което предизвикваха, се виждаха и в тъмнината – все пак самата улица беше осветена и беше достатъчно за човешкото око, но не и за фотоапарата. Величие, което беше не величието на неназовимия бог, на търсеното абсолютно откровение и утеха някъде другаде, а не вътре в нас. Това беше величието на човека – сам по себе си, сам със себе си, човекът, свързан с всички други хора, негови братя и сестри, човекът – съдът, в който грееше пламъкът на живота, съдът, в който можеше да се събере цяла една вселена, и да се излее от него в прекрасни форми, които да радват другите и да ги карат да осъзнават и да почувстват с цялото си сърце собственото си величие.
С това приключение завърши пребиваването ми в Барселона. Не приключи обаче моята мечта, към която се връщам и сега, загубил усещането за покой и пълнота, което изпитвах, докато крачех с приятелите си из улиците на този град. Не знам кога отново ще се върна, не знам с кого и как ще преброждам отново улиците му и ще се завръщам в парка Guell, в La Pedrera, ще открия и други творения на Гауди с очите си и със сигурност отново ще видя с очите си La Sagrada Familia. Тази мечта обаче повярвах, че се сбъдва, и изживях вече веднъж в сърцето си. Тази изживяна мечта и сега ми дава сили да вървя напред и да търся път към другите си мечти, да не спирам, да не се предавам. Защото знам, че това нещо, към което цял живот се стремим и за което копнеем, съществува. То е в сърцата ни, в светлината на сградите на Гауди, в песните, които пеем, в книгите, които четем, в очите и прегръдката на хората, които обичаме – то е и в нашите мечти и в пътя, който извървяваме, за да стигнем до тях. Научих и нещо друго от Барселона – мечтата не е само нещо, към което трябва да се стремим, не е изгарящо желание да намерим. Мечтата е и това, което трябва да изживеем, когато най – сетне желанието ни намери удовлетворение. Вярно е, че не целта, а пътят към нея, пътешествието е това, което ни прави щастливи. Но е и вярно, че осъществената цел и събднатата мечта не са само един миг, който отминава и загубваме необратимо. В Барселона разбрах, че човек може не само да желае, да копнее по мечтите си, а и да ги обича като част от себе си, от намереното свое аз, от което не се срамува и с което се чувства щастлив, да ги запази живи, за да не чувства само непълноценност по пътя си напред. Моята мечта за Барселона остава жива в мен.