Тъмнината живеела дълго сама...
Нижела звезди от некапнали усмивки.
Докато една нощ...
осъзнала, че не усеща себе си в тъмното.
И че, за да се има тя самата трябва да я има и Светлината.
Търсила я дълго...
Почти време живот.
После подпряла уморените си очи.
Когато се обърнала видяла Светлината.
Стояла тихо до нея.
Стояла била цял живот.
Чакайки тези очи...
Ослепявайки от копнежа на собствените си.
Достатъчно й било само да знае, че е там.
Ако Тя я потърси...
Тази нощ те правиха любов!
Така, както Тъмнината никога не бе помръквала...
А Светлината никога не бе изгрявала!
Разкъсвайки устните си в до кръв жадно „Искам те!”
Любовта им бе тяхно... дете.