автор: dred

Змейо поклати глава. Тия пусти мобилни оператори. Е, поне имаше обхват, въпреки че ако звъннеше следващия месец вместо в плик сметката му щеше да
пристигне в кашон. Той прибра телефона и продължи напред през гъчканицата. Малката тълпа, която също напускаше самолета учтиво му направи път (или просто никой не искаше да бъде настъпан от няколко тонно влечуго по крака... или главата) и Змейо се оказа пръв на гишето за митническа проверка. Няколкото митнически стражи го изгледаха с краткотрайния интерес на хора, които по цял ден умират от скука и една стражарка се приближи до него.
-Багаж за деклариране?
Змейо я изгледа продължително по онзи начин, който само змейовете могат и от който дори камък би се почувствал неудобно.
-Само по-люспи съм- уточни Змейо.
Стражарката го изгледа от горе до долу и се усмихна нервно.
-Добре тогава. Моля, минете през металотърсача.
Змейо се провря с мъка през тесния металотърсач, който пък не пропусна възможността да се разпищи като заклан.
-Нали казахте, че нямате нищо?-наежи се стражарката най-после попаднала в свои води.
Останалите стражи, които до сега само кротко бяха зяпали се размърдаха и няколко ръце по навик се плъзнаха по мечовете на коланите им. С известна нервна изненада установиха, че бронираното, люспесто и огнедишащо влечуго с размерите на прилично охранен слон въобще не се впечатли. Няколко стражи плахо погледнаха към камерите, насочени към митническото гише, но кой знае защо те въобще не реагираха на мълчаливия им зов за помощ. Тези, които стояха зад мониторите очевидно имаха ум в главите си
-Казах, че нямам багаж. Не съм казвал, че няма други неща-наежи се и Змейо и погледна едричкия страж, който се промъкваше към колежката си очевидно цанил се за рицар-закрилник.
Змейо си го представи насред тава с прясно сварени картофи и обилно полят с майонеза. Стомахът му застрашително изкъркори. Звукът отекна в сградата на терминала и се върна, за да доужаси и без това ужасените стражи. Пътниците, които до сега кротко бяха стояли зад Змейо, за да дойде техния ред да минат през митническата проверка бавничко започнаха да се отдръпват назад с надеждата, че няма да се окажат гарнитурата към основното ястие.
-Ами... ъъъъ... другите неща, които...ъъъъ... вие... сещате се... такова...-продължи стражарката със завидно и много притеснено хладнокръвие
Жената с периферното си зрение видя как нейния рицар, продължава да пристъпва също толкова бавно и внимателно, но в обратна посока. Посърна още повече, въпреки че изглеждаше направо невъзможно.
Змейо въздъхна и няколко кълбца дим се разсея във въздуха. Двама стража изведнъж осъзнахга, че имат далеч по-важна работа от тази да бъдат превърнат в купчинка мазни сажди хукнаха, тракайки с броните си. Странно, но никой не се опита да ги спре. Змейо се възхити. Това беше то дисциплината.
Той погледна стражарката, която вече си представяше в какво ще се прероди и сложи на малкото подносче до металотърсача мобилния си телефон, пакетче дъвки, шепа монети и портфейла си. Стражите, които до този момент се чудеха как точно да си оберат крушите проточиха любопитно вратове. В табличката Змейо пусна и връзка ключове, две смачакани касови бележки от супермаркет, древен списък с покупки, пакетче носни кърпички, две захарчета за кафе и пликче влажни кърпички с аромат на ягода. Той погледна въпросително стражарката, която пък го гледаше с искрено любопитство.
-Какво?-не се сдържа той.
-От къде ги извади всички тия неща?
Змейо погледна люспите си. Естествено не носеше дрехи. Всъщност никой змей не носеше дрехи поради три причини. Първата беше тривиална и изцяло финансова. Обличането на огромно многотонно влечуго с какъвто и да е плат (дори от онези дето се произвеждат в Китай) би струвало колкото бюджета за отбрана на малко царство пък и честно казано люспесто зелено трудно се съчетаваше с другите цветове. Втората причина беше чисто техническа. Според вас колко аеродинамичен щеше да бъде един змей ако зад него се вееха чифт панталони? Третата пък беше пожаро-безопасна и до някъде се застъваше с първата. Понякога с огнената струя ставаха гафове и се случваще някой змей да се опръска със собственото си огнено кълбо. Иначе казано липсата на облекло беше съвсем естествена за един уважаващ себе си змей, въпреки че нямаха нищо против другите същества да носят такива. Беше много удобно да има с какво да си избършеш муцуната, когато ги изядеш. Все пак това създаваше някои проблеми като например къде да си сложат ключовете.
Змейо само скромно сви рамене.
-Змейски трик.
Стражарката огледа вещите и кимна на Змейо с облекчение.
-Готов сте, добре дошли в Съседното царство.
Каза го с тон, който подсказваше, че би твърдяла същото дори ако сред ключовете и носните кърпички се търкаляше и тюрбана на Осама бен Ладен. Само за една смяна беше научила, че онези истории, които беше чувал като дете ( и които краят не беше особено щастлив... поне хората в тях. Змейовете винаги се оказваха щастливи... и изключително добре нахранени) са не просто близо до истината, но и толкова отвъд нея, че въпросната истина не би могла да ги види и с бинокъл. Въпреки всичко стражарката не можа да откъсне очи от огромния гущер, докато си събираше нещата от подносчето. Всъщност всички стражи го зяпаха забравили за онази част с къркорещия стомах.
-Къде...-попита стражарката, но Змейо се усмихна.
Това кой знае защо накара стражите скрили се на не особено сигурно зад тясното гръбче на колежката си да остъпят крачка назад. Змейо нямаше как да знае, че хората намират обичайната змейска усмивка за... ами плашеща. Изследователите на човешкото поведение така и не бяха установили защо гледката на цял куп дълги, ужасно остри и извити като сабя, зъби с размерите на човешка ръка караха хората да се чувстват неудобно.
-Казах ви-усмивката му угасна и настроението сред стражите се покачи с няколко градуса под абсолютната нула.- Змейски трик.
Змейо мина покрай стражите, проби си път през тълпата изпълнила терминала. Всъщност „проби“ беше прекалено силно казано. Той просто си вървеше, а тълпата пред него се разтваряше (поне онази част от тълпата, която особено държеше да си остане по-дебела от сантиметър) по начин, който би накарал и Мойсей да цъкне с език. Змейо излезе от летището и спря на стоянката за таксиметрови карети. Кочияшите, които до този момент шумно си ракламираха возилата (най-бързи, най-удобни, най-евтини... абе като в реклама на Волво) изведнъж гузно замълчаха. Изведнъж небето и сивия тротоар под краката им се оказаха най-интересните гледки. Змейо се приближи към един и учтиво изхъмка. Въпросното учтиво изхъмкване накара костите на кочияша да завивбрират като камертон и колкото и да не му се искаше (а на него хич не му се искаше) той вдигна поглед от една изключително интересна пукнатина в бетона, която беше толкова ужасно интересна, че дори нея се бяха зазяпали други трима негови колеги.
-Добър ден-поздрави учтиво Змейо както го беше учила другарката Разкъсвачова когато се среща със създания, които няма намерения да яде... поне в началото.
-Добър да е-отговори с предпазливост, която показваше, че все още е рано да се каже колко добър е всъщност.
-Вие сте кочияш, нали?
Кочияшът се огледа. Една захвърлена цигара все още летеше към земята, но се оказа, че човекът който я е хвърлил и който до преди миг стоеше само до близката карета, мистериозно се беше дематериализирал. Същата съдба бе настигнала и другите кочияши. По някакви странни физически закони, които традиционната физика не можеше да обясни без накара няколко светила на науката да се обърнат в гробовете си, същите тези кочияши съвършено мистериозно се материализираха в близката кръчма, където започнаха да обсъждат химическите качества на едно специфично питие известно в поне три вселени под простичкото наименование бира. Много скоро въпросното обсъждане се изроди до болезнено познатото във същите тези три вселени „ти мене уважаваш ли“ последвано от неограничен брой (и поради това неописани) вариации възможни отговори.
-Не, не съм кочияш-отговори кочияша.
Змейо се запъна за момент.
-Но стоите до карета!
-Ами просто си стоя. Не е незаконно.
-Носите униформа, на която пише същото като и на каретата- компания за таксиметрови карети „Вълшебната тиква“.
-Просто съвпадение.
-И стискате табела, на която пише „таксиметрова карета на изгодна цена“.
Кочияша, чийто ум рисуваше твърде живописна картина какво ще се случи на същата тази карета ако в нея се напъха няколко тонно влечуго се запъна за момент.
-Колекционирам табели-каза първото, което му дойде наум.
-Колекционираш табели?-Змейо го изгледа със съмнение.
-Колекционирам табели-съгласи се щастливо кочияша.
-Колекционираш табели?
-Аха-кочияша се ухили вече налудничаво щастливо.-Колекционирам табели.
-Ясно. Колекционираш табели.
Змейо никога не беше смятал, че е гений. Не можеше да раздели 234 на 12 на ум, например (като че ли някой друг го можеше... пък и защо ти да го можеш. Японците за какъв дявол са си играли да ги правят тия калкулатор), а дипломата му от университета беше далеч от съвършенството (е, не чак толкова далеч. Сякаш някой може да вземе изпита по „Основи на правото“ с повече от 3), но няколкото века летене на десетина хиляди метра надморска височина насред разредения въздух го бяха научили да взима бързи и с оглед на факта, че все още е жив- очевидно правилни решения, като например дали онази странна сянка в облака отпред всъщност не е планински връх (странно, но се оказваше, че обикновено е). За това когато някой кочияш, с униформа на кочияш стоеше пред каретата си с табелка в ръка, указваща, че е кочияш го будалкаше, че всъщност не е кочияш, униформата му не е на кочияш, а всъщност това въобще не е неговата карета, а на всичкото отгоре и тази табелка няма нищо общо с вече споменатото Змейо лееееекичко се изнервяше (добре де, не точно леееееекичко, по-скоро лекичко). А когато един змей се нервира... е, няколко обгорени петна на паважа могат да ви кажат, че не е никак приятна гледка.
-Добре тогава-каза Змейо спокойно и раззина челюсти.
Кочияша изписка и изведнъж стана тихо. Змейо няколко пъти стисна челюсти, а от устата му се разнесе хрущене на нещо, което става на друго по нещо, но значително по-ситно. Той го подъвка няколко секунди и го изплю. Едно колело с дървени спици тупна на тротоара и се търкулна надолу по улицата, оставяйки след себе си влажна следа от змейски лиги с аромат на ментов бонбон, което не беше чак толкова впечатляващо колкото ако гореше например, но пак хващаше окото най-малкото поради това, че всичко останало, което по принцип вървеше с колелото мистериозно отсъстваше.
Змейо преглътна и се оригна.
-Виждаш ли сега какво ме накара да направя-каза той, а онемелия кочияш зяпаше пустата стоянка, където само до преди миг беше стояла каретата.-А аз исках само да де питам къде е най-близкото информационно туристическо бюро!
-Ей, натам-махна разсеяно кочияша докато една част от ума му незаета с това да обмисля как ще се прибере у дома се чудеше как ще обясни на застрахователите си и нещо много по-лошо- на жена си, какво се е случило с каретата.
-Благодаря-каза Змейо и изчовърка с нокът нещо от зъбите си, което тупна в краката на зашеметения кочияш. Нещото смътно приличаше на странично огледало минало през челюстите на змей, но със същия успех можеше и да е някоя странична ос, сполетяна от същата съдба.
Змейо се обърна и тръгна по странно опустелия тротоар. Няколко чифта очи го проследиха от върха на близкия билборд, но Змейо се постара да не им обръща внимание. Все пак беше на гости и някак не минаваше за културно да се възмущаваш от странностите на местните нрави. Не беше изминал и десет крачки (около 50 метра иначе казано), когато някой много учтиво го потупа по рамото. Змейо се обърна и застана муцуна в муцуна със свой люспесто-зелен събрат, който странно защо стискаше в лапи някакъв тефтер, а пък на муцуната му се мъдреха очила.
-Неогнедъх Наумов-представи се очилатия с благ тон.-Змейски контрольор към Лигата на свободните змейове. Това са документите ми.
Змейо погледна лъскавата карта. На нея действително беше Неогнедъх. Документът си изглеждаше напълно редовен, имаше си дори печат на Лигата на свободните змейове. Друг беше въпросът, че Змейо си нямаше представа за какво аджеба става дума.
-Неогнедъх?-зачуди се Змейо на смущаващото име.
-Да-змеят насреща му сви рамене.-Всъщност името ми е Огнедъх, но се налагаше да го сменя, когато станах член на Лигата. Огнедъх звучеше твърде... змейски и не подхождаше на политиката на ЛСЗ. Все пак трябва да сме политически коректни, нали?
-Аха-съгласи се Змейо неразбиращо.-А какво е ЛСЗ?
Неогнедъх завъртя очи, които зад лещите на очилата изглеждаха като внезапно пощръклели малки планети.
-Лига на свободните змейове... абе ти да не падаш от планината???
-Е, не точно от планината. По-скоро от полет 313 на авиолинии „Долна земя“.
-Ясно-Неогнедъх кимна разбиращо. Странно, но очилата стояха като залепени за муцуната му.-Нов си в града, нали?
-Аха.
-Е, добре, братко-Неогнедъх приятелски преметна лапа през раменете на Змейо и го задърпа в обратна посока точно към стоянката за таксиметровите карети.-Значи с теб трябва да си поговорим.