автор: konstantin_lakov

В хладна, неприятна вечер, както си седях навлечен
Пред камината и пушех - от немай къде - трева,
На прозореца почука - нещо - на кого му пука,
С клюн или с хобот почука, - казах си: "Какво ли чука?
На прогнилия ми мозък мрачна някаква творба?
Или призрак, изнемогващ в опита си да ме трогне,
Както си седя, надрусан с тази евтина трева?
Сигурно е просто призрак, който иска да ме трогне
С глупавата си съдба."

Беше мокра, гадна вечер, както ви описах вече,
И студът бе свил на топка скапаните ми черва.
"Кой ме караше да пуша, - мислех си и се ослушвах, -
Тази блудкава, незряла, подозрителна трева?
Ето, в мозъка ми чукат. Чукайте - какво ми пука,
Утре ще съм понапушен, после пак ще съм добре."
Стори ми се, сякаш глухо каза нечий глас: "Jamais!"

Скочих. "Ето, че откачам! Или някой се закача -
Призрак някакъв ехиден в глупавата ми глава.
Кой ли би могъл да каже, може да е старо гадже,
Бивша даскалка по френски, тръгнала по мен да мре."
И повторих, позамаян от незрялата трева:
"Даскалка, и то по френски... в глупавата ми глава?"
Чу се отговор: "Jamais!"

"Или пък е по латински? Тъй съм се напушил свински,
Че ми се причуват странни, акцентирани слова?"
Към прозореца пристъпих и навън погледнах тъпо
През клонаците, гротескно люшкащи се под дъжда.
"Няма никой, просто вятър шепне странните слова,
Просто вятър шепне странни и безсмислени слова,
А защо на френски - знам ли, кой ли ще го разбере?"
Отговор дочух: "Jamais!"

После явно съм си легнал.