автор: azzurro

Левият вървеше уверено напред, без да се обръща. Малко зад него се тътреше десният и все не успяваше да го догони. От години си бе все така, от това и произлизаше вечното им недоразумение. Левият престана да обръща внимание на десния. Смяташе го за недостоен или по-скоро, като нещо втора ръка. Този ден бързаха ужасно много. Предстоеше важна среща. Не трябваше да закъсняват.
Десният кривуцаше зад него, опитваше се да му каже нещо, но левият така се бе лъснал, че пореше въздуха с носа си. Накрая другият се отказа окончателно и просто продължи след него. Стигнаха до широкото каменно стълбище и левият се втурна да го превзема с надменната си представителност. Десният едва успяваше, но стискаше зъби. Винаги имаше болежки, които не само, че не минаваха но и се усилваха. Но той винаги си мълчеше. Най после стигнаха. Стъклените врати се отвориха с усмивка, като за изискани гости. Последваха още няколко врати и двамата влязоха в просторно помещение. Левият се изпъчи и зачака, а другият леко въздъхна. След малко ги поканиха да седнат. Разговорът започна и десният се отпусна съвсем на мекия килим, дори си позволи да се изкриви на една страна, заемайки най- удобното, безболезнено положение. Не изглеждаше представително, но нямаше кой да му гледа неприличната,жабешка поза под масата. Така настанен се заслуша внимателно. Не очакваше кой знае какво, но знаеше, че онзи надут пуяк до него толкова много го мрази, че ако можеше би тръгнал и сам. Изведнъж нещо се обърка. Десният долови някакъв шум, който идваше отстрани, по-скоро нервно, настойчиво потропване. В същото време левият до него нещо се смота, острият му нос зари притеснено в килима и леко взе да дава назад. Потропването стана по агресивно и заплашително. Нещата не вървяха, отиваха към зле. Десният се поизправи и зачака. Тогава разбра каква е причината. Видя кой е свил перките на левия. Пред него се люлеше остра, самодоволна муцуна в черен лак. Малко по-нагоре се появяваше и изчезваше ръбестия връх на едно сухо, люлеещо се коляно, около което въздишаше черният, скъп плат на крачола. Десният зачака дебнещо. Бе решил да види сметката на величието срещу себе си. В следващият момент излетя и шибна с цялото си възмущение полета на коляното. То се сви и остана неподвижно, изкривено от болка. Нечувано. Никой не си бе позволявал подобно нещо. С това потропването приключи, с него и изхода на срещата. Следващият удар бе в кокалчето на левия. Той изстена изненадан.
- Ставай и да си тръгваме ! - изрева в ухото му другият. - Къде ти е достойнството? Отдавна знаех, че ще ни откажат.
Левият мълчеше засрамено. Бавно потегли към вратата. Този път десният го изпревари, като му обърна гръб. Всъщност не, той дори се върна и се насочи уверено към онзи, който повече не можеше да полюлява нахакано коляното си. Така и така бяха загубили , защо да не го срита още веднъж поне за удоволствие. Ставата срещу него прохърка, като се опита да стане, но не успя и си остана неподвижна. Само се чу:
- Чакайте! Не тръгвайте!
- Тогава за какво беше всичко това ?- попита десният вбесен .
- До сега всички, които идваха тук роболепничеха и шепнеха. Само вие не......
Не го чуха какво искаше да каже. Десният още веднъж яко срита левия, като се запъти без да куцука към врата, влачейки го. Преди да излезе се обърна и тропна с цялата си сила по пода. После вратата изтрещя и се затвори. Двамата вървяха по улицата без да бързат. За първи път левият вървеше и го изчакваше. Не след дълго промълви:
- Моля те да ми простиш! Откакто се помним сме заедно, а аз реших, че съм по-различен и по-хубав от теб, въобразявайки си, че едва ли не мога без теб. Та аз съм само един ляв крак, а ти, другият ми брат - десният.