автор: jollyroger

1.Утро:
Все тая безтегловност на Душата,
с която тя над Утрото лети
и се разтваря тук, из необята...
Над Океана... В тия ширини...

Звездите на нощта над мен залязват.
И тъжно си отиват...До една...
Денят ги крие в нежната си пазва...
Играе риба в сънната вода...

А въздухът сега на водорасли
упойващият носи аромат
и бавно над Света Нощта угасва...
И тайнственият й, тревожен Свят...

И само още Вятърът го няма
във тая утрин странно закъснял-
да мине като дъх и морска пяна
да смеси пак със разтопен метал...

Над Океана сенки не играят
и само Утринната светлина
с вълните се надбягва до Безкрая...
...И все така: вълна подир вълна...

В играта те умора не познават
и гонят се до първите зари...
...Изгрява Слънцето... И тихо става:
замира и Стихията дори...

....А Красотата спряла мълчаливо
стаеното величие следи...
И лесно е човек във перспектива
Живота си с Мечта да подмени !..

2. Вечер:

Смрачи се...Първите звезди
потръпнаха на синевата...
Със Вятър в светлите коси
изгря усмихната Луната...

И малки скачащи вълни
подгонени от светлините
подобно палави луни
се заиграха по водите...

Една от тях се залюля
и с аромат на водорасли,
и на безкрайност ме заля
във настроение прекрасно...

А Вятърът насам-натам,
мотаейки се по вълните
на стихналия Океан,
нощта посрещаше сърдито...

От светналите небеса
дойдоха постижимо лесни
очакваните чудеса:
и бивали, и неизвестни...

То бе сурова Красота:
Луна, звезди, вълни, Безбрежност...
Обожествена Самота!..
Стихия обладана с нежност...

....Но заболя ме, че съм сам
в оная много лунна вечер,
във светещият Океан
и плискаща край мене Вечност,

та друга нощ си пожелах
с носталгия към хоризонта:
мъчително бе, но успях
Живот забравен...
...да си спомня!...

Някога в
Пасифика
д-р Коста Качев